Махнах всички огледала в къщи. Мразя ги, защото показват мен. Закрих всички прозорци с тъмни завеси, защото нощем се отразявам в тях. Не искам да виждам! Къде да се скрия? Но въпреки всичко, виждам по нещо от мен във всеки предмет. В разхвърляните листа – своята хаотичност, в тъмните багри на всичко – своята депресивност, в неумитите чинии – своята апатия. А в липсата на огледала и дебелите завеси – страха си. Но от всичко най-много мразя слабостта си, неумението да се преборя с всичко, което не харесвам в мен. Мразя себе си и неспособността си да живея…

Уморих се от всичко. От себе си, от тях. Натрупах в душата си толкова много чернилка, тъга, разочарования. Обичах, а всички ме отхвърлиха. Обичах, а всеки искаше просто да намери смисъл, за да заобича някой друг. Не мога повече да бъда утеха, спасение за изгубени души. Не мога повече да раздавам надежда, защото не остана за мен, защото изгубих собствената си душа. Толкова много обичах, че се изчерпах. Превърнах се в кошче за душевни отпадъци, където всеки оставя това, което не иска, а взема нещо ценно, което му трябва. Не мога да давам повече. Имам нужда някой да даде поне малко на мен.

Защо остарях, преди на порасна? Защо умрях, преди да се родя? И най-накрая защо изпитвам странно задоволство от всичко това? Защо се превърнах в душевен мазохист? Кой ме превърна в това? Аз ли или те? Сама ли направих това или обществото? Дали те ме изхвърлиха или аз се отделих от тях? Дали те ме презряха или аз ги презрях? Те ли избраха или може би аз? Не искам да бягам от себе си, защото единствено от това не можеш да избягаш. Но как да се променя, без да се загубя и обезлича своето аз? Как да забравя всичко, което мразя?

Дали единственият ми шанс е прераждането, ако има живот след смъртта? Мога ли сама да избера? Имам ли право? На кого принадлежи този избор?