Лъжливо пространство... кое е реалност и кое илюзия?

Утрото ми е усмивка, денят разказ, с нетърпение чакам вечерта, тя е музика, филм, емоция... секундите са часове, а часовете - векове, времето с теб е спряло, като неизпушена цигара...  мога да те усетя, чувам как пулсира сърцето ти... като красива песен на стената ми, мога да видя лицето ти, като красива снимка на стената ми, мога да разгадая мислите ти... или поне се опитвам... караш ме да се усмихвам - със сърце, с очи, не стъпвам по земята, мога да вървя със завързани очи, защото усещам, че си наблизо, дори когато не си...

Дали съм тъжна... не, не съм, как мога да бъда? Ти си слънчевото ми утрото,  дори когато навън е мрачно, целувката за добро утро, ти си кофеина в кръвта, който ми дава сила в деня, ти си вдъхновението ми късно през нощта, ти си всички думи, събрани в стихотворение,  ти си прегръдката, която искам за лека нощ, топлината в студената нощ, светлината във мрачната стая, когато изгася лампата.  

Дали ме е страх? Не не се страхувам, как бих могла? Дори и всичко да свърши след  дни или месеци... или година, това си ти - момчето, което остава в моето съзнание, което трябва да повярва повече в себе си, с добри очи, малко странен, но все пак добър.

Това е като дрога, пристрастяваш се  към усещането, което те кара да летиш...

Дали мога да летя?

Аз вече летя!