"Аз обичам! За това живея. И винаги ще обичам. За това
копнея!"
   Отекваха в мен тези думи, вървейки на път към вкъщи.
Чудех се защо ни е нужна любовта. Защо трябва да обичаме и защо не можем без нея?
  Минавайки през една детска градина, дочух една майка да казва на разплаканото си дете думи, които някога майка ми казваше на мен. Думи, които не бих забравила и които бих казвала и на своите деца. Замислих се каква ли щях да бъда ако нямах свободата и избора, които ми даряваха родителите ми. Те винаги са искали от мен сама да изживея всичко. Давали са ми напътствия и съвети, но никога не са налагали собственото си мнение. Иска ли са сама да разбера какъв е
живота, да допускам грешки без тяхна намеса и да се старая
да не ги повтарям. Давали са ми максимално всичко от себе си и са
искали само малко любов и разбиране. Никога не са ме спирали в развитието ми, напротив поощрявали са всяко мое желание и мечта, за да мога да разбера точно какво искам.
  Разсъжденията, които облваха моето съзнание, внезапно бяха разсеяни от друго семейство, което се мъчеше да наложи своето мнение над детето си. Честно ли беше това? Честно ли щеше да е спрямо детето им? Не трябва ли то само да решава кое е добро за него и само да си пати от постъпките си? Защо някои родители, в стремежа си да имат перфектен живот и да дадат същото на своето дете, изживяват живота му? Защо са такива егоисти и не помислят малко и за него?

Донякъде ги разбирам, обичта им е безгранична, но от друга страна, дори това, че са родители, не им дава право да изживяват живота на любимото си същество. Всяко нещо си има граници, дори и любовта. Не можем да наложим мнението си над някого, дори да е за негово добро. Можем да го споделим с него, да го подкрепим, да му вдъхнем кураж и смелост, но не и да го наложим.

Отнесена в мислите си, стигнах до дома, в който бях израстнала, дома, в който бях научила толкова много неща за себе си и живота. Но все пак още нещо ме мъчеше. Нещо терзаеше мислите ми.

Погледнах назад и си спомних за романа на Балзак "Дядо Горио", в който се разказва за един мъж, отдал целия си живот на дъщерите си, в стремеж да им даде всичко, от което имат нужда. Мъж, дал всичко за тях, дори и последния си къс хляб. Толкова голяма обич е изпитвал към тях, а те да му отвърнат с пренебрежение и егоизъм. Толкова ли скъпо струва да обичаш някого, че дори и на смъртното му ложе да не изречеш двете думички, идващи от сърцето. Горкият той.
  Струва ми се, че опитите ми да разбера родителската любов са безнадеждни, поне докато самата аз не стана родител. Каквото и да мисля, каквото и да кажа, няма да е същото, както когато стана майка.
   Все пак не искам да ограничавам себе си, а още по-малко своето дете, затова дори и родителската любов трябва да има граници.