Леко притварям уморените си очи. В съзнанието ми изплува за пореден път твоят образ. Цялата настръхвам, сърцето ми се свива. Едвам вдигам отпуснатата си ръка и дърпам от горящата цигара. Не само дробовете, но и душата ми се изпълва с мрак. Отново виждам усмихнатото ти лице, вперил поглед в нея, жената, която обичаш, тази, която те има, момичето, което гледаш в очите и сякаш без думи ù казваш, че тя е единствената за теб. Отново в мен се сблъскват противоречиви чувства. Омраза, защото те има друга, но на лицето ми леко се изписва усмивка, защото може би си щастлив, а именно такъв искам да бъдеш. Но най-много надделява самосъжалението и собствените ми упреци, че не бях достатъчно силна и упорита в желанието си да те имам и не бях явно достатъчно красива за теб или може би прекалено различна от всички останали. Не обвинявам толкова теб, колкото самата себе си за поражението. Отваряйки очите си, изпълнени със солените сълзи на огорчението и поредния провален опит да изпитам малко от онова ...