Вяра, надежда и любов

(Есе)

Автор:

Емил Александров Николов

Живеем в динамичен свят, в който ценностите все повече се потъпкват. Материалното взема превес в човешките отношения. То разделя хората и води до непоправими последици за човечеството. От друга страна, много са бедите, които надвисват над човешкия род. И ние, хората, трябва да се замислим много над всичко това и дали животът, който водим не ни отдалечава от Бог и неговите повели. Вярата, надеждата и любовта са онези незаменими ценности, дадени ни от Бог, от които не трябва да се отричаме, които стоплят човешката душа и без които нашият живот би бил немислим. Ако те се потъпчат и не съществуват, светът ще е една безкрайна тъмнина, в която властват само зли сили.

          Вярата - тя може да се разгледа в най-различни аспекти. Но тя е една. И не трябва да я загубваме. Всеизвестна е крилатата фраза, че вярата е  дръзновената воля, която крачи устремено през мрака към светлината, преминавайки през всякакви изпитания и преодолявайки всякакви препятствия. Човекът е създаден да решава сам житейските си въпроси и затова има грехове. Такъв е светът, в който живеем. Но светът на вярата е коренно различен. Той е пътят, който ни отделя от нашия свят и ни доближава до Бог. “Аз съм пътят, истината и животът” – казва Той. Вярата в Бог е нужна, за да се съхраним като хора. Вярата е запазила българския дух по време на петвековното робство. Много са българите, които са предпочитали да дадат живота си, но да запазят вярата си. А дори и тези, които са били принудени да се откажат от нея, не се отричат от нея напълно, дълбоко в себе си не я забравят и у тях са намирани кръстове и други символи на Християнството. Когато човек загуби имота си, той живее в бедност, но не загубва душата си. Но загуби ли вярата си, губи душата си, губи всичко.  Вярата в човека е проекция на Божествената.  Когато имаш вяра в някого и той те предаде, тогава това е голям удар за теб. Но не трябва да бъдем разяждани от безпочвени съмнения. Съмнението е най-големият враг на вярата. То те разяжда отвътре. Ето какво разказва една притча: Дяволът решил вече да не бъде дявол и да продаде всичко свое на пазара. Една от вещите му имала голяма цена, а била изядена отвсякъде. Един човек го попитал защо е толкова висока цената. Дяволът му отговорил: “Това е съмнението. Аз правя всичко с него”. В едно приятелство има ли съмнение, то се разваля. Ако в семейството има съмнение, то се разпада. Един човек, усъмни ли се, се проваля. Трябва да вярваме и да не таим лоши чувства към съгрешилия към нас. Да прощаваме, както Бог ни прощава. Но това е много трудно за нас – хората.

           Вярата е свързана с надеждата. Има ли вяра, има и надежда.

Когато някой изпадне в беда, понякога е достатъчна една добра дума, едно зрънце надежда. Надеждата е онзи пламък, който съживява човешката душа и който дава сили да се пребори с всякакви   препятствия. Неимоверно е въздействието на надеждата в Йовковия разказ “По жицата”. Моканина за първи път вижда Гунчовото семейство, а може би и за последен, но свива гнездото на болката в сърцето си. Той излъгва, но неговата лъжа е благородна, защото е лъжа, която вдъхва надежда. Очите на болното момиче светват, когато чува за съществуването на бялата лястовица. Ето това е надеждата – една бяла лястовица в живота на хората, която прави чудеса.

          За да има вяра и надежда, трябва да има любов. В днешно време омразата все по-силно се наслагва в душите на хората. Тя ни кара да вършим неща, за които после дълбоко съжаляваме. Без любов животът ни е немислим. Без нея е немислимо съществуването на доброто.  Без нея в душата на човек се настанява злото. В един разговор с професора си Анщайн изтъква, че злото не съществува само по себе си. “Злото – казва великият физик, - това е просто отсъствие на Бога.  То прилича на тъмнината и студа – дума, създадена от човека, за да бъде описано отсъствието на Бог. Бог не е създател на злото. Злото, това не е вярата или любовта, които съществуват подобно на светлината и топлината. Злото, това е резултатът от отсъствието в сърцето на човека на Божествената любов. Злото е подобно на студа, който настъпва, когато няма топлина или подобно на тъмнината, която настъпва при липсата на светлина”. У човек трябва да живее доброто, той трябва  да помага най-безкористно на ближния си. А без любов към ближния, това е невъзможно. Човешката любов е проекция на божествената. Любовта кара човек да върши добри дела. Тя, любовта, заведе нашия клуб “Репортери” в Дом “Майка и дете”. Там ние стоплихме душите на изоставените деца и продължаваме да ги посещаваме, да ги даряваме с много внимание и любов, която им е нужна, както на всяко едно човешко същество. Тази любов ни подтиква да участваме в различни инициативи като дискусията на тема “Състраданието, любовта и общото добро”, да създадем рубрика за доброто “Топли сърца”, с която да се обявим против агресията и насилието, заливащи пресата.

        В съвременното семейство любовта все повече се измества от отчуждението. Децата също усещат липса на близост и обич. Това ги кара да я търсят на улицата. Често там намират една криворазбрана любов, която довежда до погрешна представа за истинската любов и отклонява младия човек от истинските нравствени ценности, от пътя към Бог. А няма безгрешен човек. Грехът го отличава от Бог. Всеки човек има собствен път, който трябва да извърви, но този път не трябва да се отклонява от пътя, който Бог ни предопределя.

Джон Бейлинс казва “Структурата на нашата цивилизация се крепи на абсолютна слабост, невежество, малодушия и уязвимост на индивида и безсилие”. Нашият свят би бил много по-прекрасен, ако се уповаваме изцяло на вярата, надеждата и любовта. Човекът не е само материално същество, той има и душа, която се храни с Божието слово и ценностите, които то ни внушава. Вярата, надеждата и любовта са онези добродетели, които обединяват хората, а силата на човечеството се крие в неговото обединение. Те ни дават онази сила, с която преодоляваме всякакви изпитания и препятствия.