За секунди светът ти се срива. Не можеш да направиш нищо, за да събереш всички счупени парченца от него. Опитваш се да се съвземеш, но болката те тегли надолу към дъното, което е толкова пусто и тъмно. Там няма никой - само ти и всички пропилени възможности. Празният поглед пронизва между хилядите изплакани сълзи, които са променили лицето ти до неузнаваемост. Болката е неописуема, ужасна и отвратителна - този път надеждата почти я няма и не намираш пътя, по който да тръгнеш. Иска ти се да стане чудо и всичко да се оправи, но уви... тишината се е настанила удобно и не иска да си тръгне. Безброй въпроси се въртят в главата ти, но отговор за нито един. Депресията навлиза с всичка сила в съзнанието и не можеш да се откъснеш от нея. Може би за миг, а след това всичко се повтаря. Плачеш, крещиш, викаш, но нищо.

Понякога се питаш - това ли е животът, който трябва да живеем? Защо болката присъства толкова често в ежедневието ни? И колко дълго трябва да изкупуваме грешките си, и дали когато всичко приключи, ще сме в състояние да продължим напред след всичката мъка и болка, през която сме преминали? Дали няма да сме просто една развалина в новия ден?