Бавно вървя с два карамфила в ръка... бавно проронвам сълза след сълза... животът ми изгуби смисъл... бавно, със тихи стъпки, стигам до гроба. Гроб, изпълнен с цветя и хора. Много хора със сълзи на очи, мъка в гърдите и много страх в душите. Никой от тези хора няма да изпита болката така, както тя боли в мен. Той беше човекът, за когото живеех, човекът, заради когото дишах. Мечтаех за неговата усмивка, за неговата прегръдка, за допира на устните му... той беше смисъла на дните ми. Той беше мил, добър и много работлив, помагаше на всеки. Защо Бог ми го отне? Мислейки за болката, която Господ ми отреди - стигнах до гроба. Страх ме беше да го погледна, исках да го запомня - усмихнат, весел, щастлив, такъв, какъвто беше винаги, каквото и да ни се случи. Страхът обливаше цялото ми тяло, започнах да треперя, не можех да повярвам, че когато се прибера в къщи, той няма да е там, а ще бъда сама... с много сълзи на очите, се осмелих да го погледна. Започнах да се треса все повече и повече, изпус ...