Хората започват да пишат дневник тогава, когато няма на кой да споделят болката си. Тогава, когато болката и проблемите са толкова големи, че ще ти трябват дни и месеци, за да успееш да ги кажеш на някого. И дори и след като им разкажеш какво би направил този човек!? Как би ти помогнал!? Затова някой хора се захващат с писането. По-лесно е да излееш душата си на безмълвен лист хартия, който, да, няма да ти помогне, но няма и да те съди, няма да те гледа укорително, или да кима разбиращо, докато просто чака да млъкнеш, за да започне със своя разказ, напълно забравил това, което ти си казал.
Хората сме странни същества. Егоисти. Лоши. Двулични. Лицемерни. Толкова лоши, че когато видим добър човек казваме, че той е луд. „Лудите, лудите – те да са живи”. Те да са живи, защото малкото добри хора, малкото луди хора крепят този свят да не изпадне в тотална разруха.
Малко са тези, които наистина ще те изслушат, още по-малко тези, които ще ти дадат съвет, още, още по-малко тези, които ще ти пом ...