Стоях си аз на спирката, мислех за онази песен, от която имах нужда точно в този момент. Защо ли слушалките ми се бяха развалили?! И ето – автобус номер 99... Качих се замислена за нещо,хвърлих се на седалката така само както аз си можех с моите дрънчащи, подскачащи, удрящи се едно в друго нещица по чанта, яке, уши, коса и т.н. Седях си в странно открояващото се облекло и... Някак изведнъж попаднах в един от онези моменти, онези вечните, вечно цветните в съзнанието ти, реалните... Ах, как мразя реалността!!!
Видях жената пред мен... Възрастна жена, чието лице бе застинало във времето... Каменно и бяло. Някога красива, всички са били красиви някога... Сега единствената мисъл, която идваше на човек като я види е, че тя не е от този свят, че е прекалено ,,древна‘’. Като мъдрите и справедливи костенурки в приказките...
На седалката срещу нея едно бебе се бе сгушило в майка си като малко кенгурче. Гледайки го ,,древната‘’ сякаш се съживи... Не лицето, а очите й. Те станаха наивни, отворени, ...