Даваш любов, даваш, даваш... отсреща нищо... а ти продължаваш да даваш... но после усещаш, че си дала цялата любов, която имаш... и вече нито можеш да даваш... нито да я почустваш... толкова е страшно. Дни наред, със страх, даваш по малко от любовта, която имаш и с нея даваш и по малко от сърцето си. След време когато си вече сигурна, че човечето, на което я даваш, я заслужава, оценява и никога няма да изхвърли, се престрашаваш и с всеки изминал ден започваш да му даваш все повече и повече... докато в един прекрасен миг осъзнаеш, че през всичкото това време само си давала... не си получавала... започва да те боли малката част, останала от сърчицето ти... така всеотдайното малко сърчице, което имаше нужда само от мъничко ласка и любов... не мисля, че са толкова невъзможни тези мечти. И след като си дала всичко от себе си, всичко което имаш, без да получиш и малко от същите чувства (а не лъжливи, заблудени усещания за любов), започваш да усещаш, че си празна... просто няма нищо в теб... ...