Сънуваше сън. Може би.  Заспа, после отвори очи или пък може би ги затвори.

Сънуваше сън. Знаеше това, или може би не знаеше. Отвори очи и потъна в мрак.

Сънуваше сън. Не беше сигурен в това., единственото което виждаше беше голямото синьо небе. Той знаеше  това защото беше голямо и беше синьо. 

Отвори уста за да извика, но светът около него пое викът му и го отнесе далеч.

Отвори очи или може би ги затвори. Слънцето скриваше мрака или пък създаваше мрака.

Беше ли сън или пък беше реалност. 

Кръвта му изтичаше, беше топла, а той беше студен.

Беше сън, сега ще се събуди…

Слънцето беше единственото нещо на тази земя, или пък не беше от тази земя…

Сънуваше сън, че ще умре… може би е едно и също.

Беше лисица или нещо подобно на лисица. Звукът беше дълъг и пронизителен. Щом дълъг значи е от животно, щом е пронизителен трябва да е от някакво космато животно. Значи трябва да е лисица, няма какво друго да е. 

Отвори очи. Този път ги отвори наистина. Почувства се така все едно никога преди не бе отварял очи. Погледна пустинята и тя го погледна, и му каза здрасти, по свой си, пустинен начин. После и двамата се заловиха за своята си работа. Той да умира, а тя да бъде пустиня. 

Слънцето не обръщаше внимание на диалога между тях двамата и продължаваше да се взира упорито в него, а той реши че е добра идея да се раздвижи. Защо му беше дошла на ум подобна идея? 

Болката премина като шок през цялото му тяло, разкривайки подробна карта на това къде и колко може да го боли. А, освен това и защо трябва да избягва разни неща, които преминават през тялото му. За момента можеше да каже, че целият му ляв крачол е подгизнал в кръв. Значи не сънуваше, наистина щеше да умре и може би щеше да се събуди, а може би не. 

Напипа пакет цигари в джоба на сакото си и осъзна, че това не е неговото сако. Значи щеше да умре в чуждо сако с пакет цигари без дори да е пушач.

Той се усмихна. Беше взел сакото на Джордж в бързината, а не своето собствено. 

Значи Джордж сигурно умираше някъде без дори да може да запали.  

 Дали да не пробва една, от всичко трябва да се опита. Живота трябва да се живее така сякаш е за последно. 

Няма запалка. Държеше цигарата няколко минути в устата си докато осъзнае това. Трябваше да я запали някак.

Той се усмихна на сянката, която се появи в левия крайчец на окото му. Значи Джордж все пак се е появил да си вземе цигарите.  “Пушачи” .

– Не можеш да умреш без да пропушиш а? 

Сам се изненада на това което каза или… по-скоро на това че каза изобщо нещо.

Устата му беше суха и той внезапно се почувства отвратително жаден. 

– Не съм се сещал за теб отдавна- каза пустинята или може би беше лисицата. В това също не беше особено сигурен. А може би Джордж беше жив и беше дошъл да си вземе цигарите- не са много хората които минават от тук.

– Вода- излезе като издихание от устата му. Мислеше си всъщност, че  “много хора минават или по-точно прелитат от тук, но не обичат много да спират. Той също не би се отбил ако самолетът в който летеше не беше се разбил със скорост достатъчна да пулверизира по-голямата част от екипажа. Как точно съм аз съм жив е мистерия, но не мисля че има значение, защото имам цигари въпреки че не пуша, като стана на въпрос, виждал ли е дебел червендалест тип който да си търси цигарите, или случайно да имаш огънче”.

Но от устата му излезе само:

– Вода.

– Вода? - изненадано каза лисицата, или пък беше самата пустиня.- Къде? Аз не виждам никаква вода, а ти? Защо само това повтаряте бе хора? Били сте толкова път до тук само за да намерите вода. На много грешно място търсите. 

– Тогава имаш ли огънче?

Мигновено по кожата му изби пот. Беше странно усещане. Имаше нещо като треска, така че му беше едновременно студено и горещо, заради втренченият поглед на слънцето. Но това беше различно. Все едно някой беше запалил барбекю.

Слънцето, колкото и да е странно изчезна. Червени пламъци катерещи се по стените на пещера, в която дори не знаеше че се намира започнаха да играят. 

– Това е ново, какъв точно огън ти трябва- имам син, червен, пламък, зелен пламък, лилав пламък..- докато ги изреждаше те сменяха цвета си… - имам огън който изгаря , имам огън който може да те накара да крещиш,  имам огън който прогаря душата, имам огън който смразява кръвта- гласът беше започнал да става далечно близък, все едно гръмотевична буря се опитва да шепти директно в ухото ти- АЗ ИМАМ ВСЯКАКЪВ ОГЪН, АЗ САМИЯТ СЪМ ОГЪН. ПЛАМЪК КОЙТО СПИ ПОД ПЯСЪЦИТЕ НА ПУСТИНЯТА. ПОИСКАЙ И ЩЕ ТИ СА ДАДЕ, ПОЖЕЛАЙ СИ И ЩЕ ТИ СЕ ИЗПЪЛНИ.   

–  Всъщност исках огънче за да си запаля, но сега видях че имам запалка в другия джоб, благодаря все пак.

Пламъците изведнъж угаснаха и сянката, която сякаш беше стигнала до тавана изведнъж се трансформира в глас.

– Ще ми дадеш една че ги свърших?

Той протегна кутията и му се стори че една лисича лапа се протегна отнякъде. После същата тази лапа взе неговата цигара, запали своята с нея и му я върна.

– Ти знаеш че аз съм само халюцинация, нали? 

– Но, не го знаех. Може би и кръвта която изтича от задника ми също е илюзия.

Лисицата се настани до него и легна по гръб облягайки се на самолета, като че все едно е човек.

– Може би, като съзвездията ето там- и посочи небето- Бикът който вечно гони тези девойки. Сякаш си струва цялата вечност. Може би и това е илюзия.

– Ами всъщност е илюзия, или по-точно казано въпрос на перспектива- каза той, учудвайки се кога е станало нощ. Може би беше припаднал. 

Малко огнище на метър от краката му се беше появило.

– Въпрос на перспектива? Каза го много правилно. Как да го обясня десетките, които ме питат “ какво друго мога да искам освен планини от злато” , казвам им че е въпрос на перспектива. Не ме разбират. Между другото взех малко неща от самолета. Огън който да топли. Така и не се научих да правя този трик. Това вие хората си го разбирате, вероятно защото знаете какво е студ, aз не знам. 

Лисицата се наведе напред и хвърли фасът в огъня. 

– След като разбираш, че всичко е въпрос на перспектива, знаеш триковете ми. Не мисля че мога да помогна. Как се казваш и защо дойде при мен?

– Не съм дошъл дошъл тук, е поне не нарочно. Паднах.

– Паднал си?

– Да.

– Откъде?

Той посочи с пръст нагоре.

– От горе.

Лисицата погледна объркано нагоре, след това се огледа. Сякаш чак сега видя самолета на който се беше облегнала. Беше малък двуместен самолет с едно крило. Е това може би е било различно преди време, например преди самолета да се разбие в земята, но това важеше и за останалите части от самолета, които по принцип би трябвало да са вътре в самолета, не отвън. 

– Мисля че мога да помогна. Ако го поправя ще можете  ли да се приберете г-н ... .

– Вероятно не.

– Защо, не можеш да управляваш това нещо.

– Нее, защото кръвта ми изтича и не мога почти да се движа.

– Оуу, да вярно. Вие хората имате този навик.

– Да умираме.

– Да кървите. Е, едното често води до другото. Както и да е всичко умира, това не е нещо от което да се срамуваш

– Не, не се срамувам, значи съм прецакан?

– Амии, въпрос на перспектива, но -- лисицата поклати глава- като цяло Да.

– Не можеш ли да направиш нещо.

– Не знам , аз съм само илюзия не помниш ли. Мога ли да поискам още една цигара?  

– Да, разбира се. Те са на Джордж между другото. 

– Е, Джордж пуши отвратителни цигари- лисицата взе цигарата и сложи  устата си. Този път цигарата започна да пуши сама- 

– Е, Джордж е буклук.

– Не, думай - каза лисицата и го изгледа с лукавата усмивка- Може би има едно нещо което мога да направя за теб.

– Да ме спасиш?

– Не знам. Но мога да направя така че, … ами аз съм добър слушател. 

Този път той не издържа и се засмя. Това предизвика спазми, които от своя страна го накараха да изохка, но накратко той се смееше от болка.

– Е, аз не съм добър разказвач. 

– Не може да е толкова лошо.

Той бръкна в джоба на панталоните и извади един подгизнал зелен бележник, подаде го на Лисицата.

Тя огледа бележника отпред и отзад, извади цигарата и каза:

–  По това нещо има кръв.

– Оооо, да. 

– Това е списък- подскочи лисицата.

Той не отговори, очите все още жизнени сега гледаха към един друг свят.

– Та г-н никой, откъде имате този списък? Г-н никой?-   лисицата го разтърси за раменете, но той не отговори. Кръвта му изтичаше, бавно, бавно, твърде бавно. Дали е нормално фантазиите да крещят “не умирай точно сега”. Може би. Нали са фантазии все пак. Е може би не точно неговите фантазии.

---

Загуби съзнание. Поне предполагаше, че го е загубил, понеже не можеше да го намери, или поне не изцяло, защото до неговите уши долитаха от време на време  откъслечни разговори”

...“Слушай, трябва да направиш нещо за него”
“Какво точно? Мога да го изям.”

“ НЕ, не, ….не. Почти съм сигурен, че това няма да помогне.”.

“ Можем да опитаме.”

“ Не, да, всъщност не. Определено не. Познавам човешката анатомия, чел съм книга за нея. Ако го изядеш, той няма да се оправи”....

…” Това не е за ядене”...

….”Сигурен ли си, че трябва да има толкова вода.”

“ Както казах, чел съм всичко за човешката анатомия, човешкият организъм е седемдесет и пет процента вода.”

“ Да, но на кой крак?”....

…” И това не беше за ядене”...

….” Казвам ти, тази кост не трябва да е там”...

…” Това са цигари и те се пушат не се ядат, между другото къде е запалката?...

трябваше ли да я слагаш там, сега няма да можем да я извадим. Мможе би не ще забележи”...

…” Може би трябва да си направиш нов човек. Е, имам малко глина”...

Последното изречение му напомни, че явно на тялото му се случват неща, на които той не беше поканен. Засрамен че беше подслушвал  той реши да се отдаде на халюцинации, което малко го потресе, защото … надяваше се, че това също са били халюцинации.

----

Той отново чу гласа на пустинята.

–Здравей - каза гласът гласът от пустинята. 

В цялата пустиня нямаше друг глас и затова той отекна и изпълни цялата пустош от безкрайният хоризонт където слънчевите лъчи извираха, до безкрайната бездна където те и без това потъваха в невидим и вечно скрит цилиндричен водопад.

– Какво искаш? - продължи същият единствен глас от пустинята и думите продължиха да изпълват иначе празната пустиня и отново, когато достигнаха до пределът на това което изглежда да  е видимо,  изчезваха като през сито.

– Искам да си пожелая нещо- и той се замисли. Дали искаше наистина това. Мислите му се отдалечаваха кръжейки, докато не станаха нечий чужди мисли. Чий мисли могат да бъдат, помисли си отново той, след като съм тук сам. И тези мисли бавно се отчуждиха.

– Не може - отвърна гласът- Твоят живот се простира от големият до малкият безкрай. Твоите желания ще се изчезнат, ще се изпарят или ще се изродят.

Той отново се се зачуди. “Чий е този глас след като аз съм единственият тук” , но на когото и да принадлежеше, думите които казваше бяха напълно верни. Знаеше това защото бяха негови мисли преди. Но сега не бяха, как биха могли да бъдат.

Ако тук не може, значи някъде другаде може. Помисли си той и мислите му разтопиха в опита си да изпълнят безкрайността. 

Той стана и изтръска пясъка от гърба си, направи няколко крачки и  се усети. Пясъкът беше по гърба му, не по ръцете му, не по голите му крака, а по гърба му. Усмихна се на себе си. Това значеше, че не се е молил на нищо, а просто е лежал по гръб и е гледал синьото небе. Знаеше това защото беше синьо и защото беше небе, а това бе повече от достатъчно за него. Беше сънувал.

Очите му още свикваха със слънцето, което продължаваше да се взира сякаш точно в него. 

– Никога не е късно да ги откажеш- обади се гласът който не беше на пустинята.

Той погледна съществото което беше продумало. Имаше всичко необходимо да се нарече човек: крака, нос, ръце, очи, лице , но нещо не беше сглобено съвсем както трябва. 

Вниманието му обаче беше съсредоточено от нещо друго. Гласът му  беше по-дрезгав от нормалното, но той отдаде това на току що изядената цигара.

Панталонът му целият беше в засъхнала кръв. Нещо алармира в съзнанието му.

Съществото изяде още една цигара и си облиза пръстите.

– Това не е точно за ядене - подметна той докато се взираше изумено в крачола си. Кръвта достигаше до глезенът. Как може да е изгубил толкова много кръв и все още да е жив. И защо не усеща никаква болка?

– Да, лисицата ми го каза. Огън каза, че трябва за това нещо. Но аз не разбирам.  Лисицата разбира, той разбира от огън. - продължи да говори формата за живот. Гласът беше станал сякаш по-дрезгав.

– А от какво разбираш?- каза той сякаш на себе си.

– Да ям-  твърдо изрече нещото и се приближи излизайки от сянката на скалата. Започна да става дори по-малко човек, ако изобщо е бил. Нещо определено беше изкривено в това нещо, но той все още осъзнаваше защо- Не ям защото трябва, ям защото мога. Какво друго може да се прави на тази земя. Ям, поглъщам... 

Изведнъж той погледна формата на живот пред него и почувства тръпки по цялото тяло. Мигновено се дръпна назад и понечи да изкрещи, но от гърлото му излезе само неопределен гъргорене. 

Нещото, все още в нещо подобно на човешка форма, не беше мръднало и на сантиметър, но беше по-близо.

– Какво друго мога, какво друго трябва да правя- гласът сякаш идваше зад него, но той не успя да се насили да погледне. “ Ако не го виждам, може би то няма да съществува” помисли си той-  Ям, поглъщам...

– Да пушиш- беше далечен изстрел но...- мога  да те науча.  

Нещото определено се приближаваше, но очите му не отчитаха никакво движение.

Той подтискаше инстинктът си да побегне, или пък може би инстинктът му го спираше да не побегне. Във всеки случай действаше и се чувстваше така все едно за забили пирони за краката му. 

– Не знам, лисицата каза, че не мога да те изям целия-   той изведнъж  усети на дясната си ръка, че едно от кутретата му липсва. Всъщност дясното. Това го накара да преглътне над думата “ целия”. - вчера научих че мога да направя така че да не заспиш завинаги . “ Човекоядецо”, каза ми лисицата “ можеш да го излекуваш. “ Какво е това попитах аз”, “ Да направиш така, щото той да не страда повече”. 

Преглътна  отново, беше спомнил част от разговора. 

– Самолетът е зад хълма- каза човекоядеца този път зад него връчвайки му връзка ключове - Лисицата го поправи.  Ще можеш да излетиш след час. Нямаш много място за маневриране, но ветровете започнат да духат от север. Това ще ти помогне.

Човекът изтръпна при сблъсъкът си със съществото. Погледна ключовете и стоеше вцепенен.

– .. или можеш да останеш ако искаш и да ми правиш компания - гласът напомнящ ръждива дъскорезница,  вече идваше от всички посоки.

Човекът без име стоеше без да прави нищо няколко секунди, после мозъкът му зацепи и той хукна нагоре по дюната. 

По-точната дума би била “изтреля” нагоре по дюната, но се изтърколи на няколко пъти обратно така, че по-скоро не.

Когато се изкачи горе, видя самолеъта , а слънцето вече гледаше другаде, докато самолетът набираше височина.

Сънуваше сън, определено беше сънувал сън.