Живяла някога, в едно далечно царство принцеса, търсеща щастие. Момент! Не е нужно да избухвате в смях. Ясно осъзнавам факта, че не съм принцеса. Разбира се, когато бях на пет - силно вярвах, че един ден ще бъда, но после мама ми купи буквар и сметало и бързичко си припомних, че в нито една приказка, която бях чела, не съществуваха принцеси, които ходят на училище.
Днес стъпих здраво на земята, затворих очи (за да се концентрирам) и се захванах с някой от вечните въпроси. Нека помисля, например, дали не е вярно, че цял живот човек се мята между болка и скука?
За мен болката е тази, която олицетворява щастието. Кога започва истинският живот - избираш си някой висок, хлъзгав и стръмен връх, втурваш се към него, бориш се по пътя нагоре. Падаш. Ставаш. Продължаваш! Търсиш опори, за да го изкачиш и, когато го прегърнеш с двете си ръце, поглеждаш уплашено надолу и се чудиш " Защо съм тук? " . После отново си в равнината и си набелязваш друг връх, знаейки, че не си алпинист, но тръпката, коят ...