Конфуций веднъж бе казал, че често съжалява за думите си, но никога за мълчанието си. И мога да кажа, че що се отнася до мълчание, аз го владея отлично. Трудно се оказва, обаче, да налагаш мълчанието си като наказание, ако дори близките ти хора не разбират какво искаш да кажеш с него. Това ме накара да се замисля, възможно ли е някой да те познава толкова добре, че в мига, в който спреш да говориш той вече да знае какво си мислиш.
Преди няколко дни една моя съученичка каза, че всъщност никой няма приятели, защото в даден момент всеки би избрал да те предаде. И колкото и тъжно да звучи, може би започвам да й вярвам. Слагаме си етикета „най-добри приятелки” без дори да знаем как да се държим като такива. Когато сме децата да си имаш най-добър приятел е най-лесното нещо на света, защото дните ни са пълни единствено с безгрижие. Безгрижие, което ни позволява да мислим не само за себе си, но и за някой друг. Но в момента, в който живота започне да ни затрупва ние ставаме егоисти, и да, продължаваме да поддържаме връзка със своите приятели, но в крайна сметка, единствения човек, с когото винаги ще сме най-добри приятели сме самите себе си. В края винаги сме сами. Дори да сме намерили любовта на живота си, дори да сме заобиколени от приятели, дори да имаме всичко, за което сме мечтали, трябва да приемем факта, че винаги ще сме сами.
В такъв случай да си егоист е най-доброто нещо, което може да си. Защото няма да очакваш абсолютно нищо от другите хора, и най-важното, няма да бъдеш постоянно разочарован от техните действия. И няма да се питаш какво си направил, за да ги отблъснеш. Колкото повече пиша за добрите страни на това да си егоист, толкова повече се убеждавам, че да си егоист е най-разумното нещо, което може да направиш за себе си. В днешният свят на лицемерие и болка, може би единствения начин да оцелеем е да мислим единствено за себе си.
Може би с появата на технологиите, ние също сме станали механични. Може би с всяко следващо поколение, емоциите и чувствата се превръщат все по-голямо табу, което някой ден изцяло ще бъде заместено от забързания живот на бъдещето. Някои биха казали, че крайна в моите песимистични убеждения, но аз предпочитам да се наричам реалист. В момента, в който хората опровергаят моите мисли, аз ще стана по-оптимистична. Но дотогава…ще бъда егоист.
© Пейнт All rights reserved.