На прага пред нищото... стоя сама... и се чудя да вляза ли? Или да продължа да се боря... вече съм сама... кой ли ще ми помогне... вече няма смисъл  да се залъгвам... бавно душата ми разбира, че съм по-сама... като тежка присъда си винаги в сърцето ми и не мога да избягам... уморих се от жалките опити да стана друга... нямам повече лица, нямам повече роли, които да играя... усмивка? За какво ли... или за кого ли? Обич за кого? Има толкова обич вътре в мен, а няма на кой да я дам... да прекрача ли тази малка граница... и да отида в нищото... на кой ли ще липсвам? Кой ли ще тъгува... НИКОЙ... да продължа ли... нямам сили вече да се опитвам да съм силна, нямам сили дори да се правя на силна... на ръба на пропастта и разхрухата... само милиметър ме дели от смъртта... но какво ли ще спечеля от това, ще изчезна завинаги... искаш ли това... няма да ме видиш никога повече... но с това ще изгубиш нещо... на този свят няма да има човек, който да те обича... ще си сам... с колкото и жени да си... ще си самотен... кое да избера... дали да съм звезда в небето... тогава тайно знам, цяла нощ ще гледаш нагоре и ще търсиш моя образ... дали да остана тук на Земята... за да има човек, който те обича.... Не... врата бавно се отваря и ме призовава... аз потеглем бавно... и усещам... студенина и хлад... това е... край... вратата  е затворена... няма ме... вече съм някъде там, но този път няма да ти кажа къде... за да не се появиш отново при мен и да ме нараниш... ще избягам от теб, дори да си винаги в сърцето ми... ще забравя очите ти... и всички твои думи... ще съм някъде другаде... или изобщо няма да ме има... за теб съм вече НИЩО, аз не съществувам...