Jun 23, 2015, 9:21 PM

Да пътуваш и да пораснеш 

  Essays » Personal
1272 0 0
1 мин reading

Често пътуваше. В голяма част от пътуванията те придружавах, гледайки унесено през прозореца и с изпънати крака на таблото. След това кротко заспивах и се сгушвах на седалката, а ти ме завиваше със сакото си.

В друга част от пътуванията не те придружавах. Тогава се сърдех, че заминаваш, че ме оставяш, че има други неща, които са по-важни от мен. Тогава плачех, обвинявах те, обиждах те. Пишех ти по стотина гневни съобщения на ден. Поглеждах през минута дали си ми отговорил, тръшках се, че още не си го направил, макар да знаех, че си зает и нямаш възможност да го направиш. Когато ми звънеше, не си вдигах телефона.

Наказвах те. Истината е, че наказвах себе си. Необходимо беше непрекъснато да ми доказваш, че съм важна за теб. Бях нещастна. Изплаквах мъката си на най-добрата си приятелка. Тя ме изтърпяваше. Ти също.

Най-голямата драма беше, когато трябваше да заминеш за Италия. Първата, най-голяма и най-драматична криза. Прие го. Понесе го. Зная какво ти е коствало. Как едва не разби телефона си в стената, защото минах всички нормални граници.

Когато аз пътувах без теб, ти ме подкрепяше, насърчаваше, радваше се за мен. Даде ми камерата си, когато по-късно и аз реших да посетя Италия.

Така правеше ти. Както нито веднъж не постъпих аз с теб. Искаше да съм щастлива, дори когато не съм с теб. Да порасна. Да общувам с повече хора, да се науча да ги допускам до себе си. Донякъде постигнах напредък, макар и скромен. Получи се, но знаех, че те има, че ме чакаш да се върна. Пораснах. Но как да запълня липсата ти, за цял живот не ме научи.

© Гъсеница All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??