Да си поет
... И ми остана навик непривичен,
невроза ли е, друго ли - не знам.
Но с много хора често съм самичък,
а в самотата много рядко сам.
Дамян Дамянов
Понякога ми се случва да съм толкова щастлива, че ми иде да прегърна всички, чувствам всеки човек толкова близък. И ми иде да плача, да плача... от щастие. Толкова е красиво. Магическо. Да си поет. Божичко, не знам как живеят другите хора. Това тяхното не е живот. Да бъдеш поет, да събереш в себе си всичко - и болка, и радост, сълзи и смях... целият свят да се блъска в теб. Да ти се възхищават, ала всъщност да не те разбират. И цял живот, всеки ден, всяка минута, в сърцето ти да трепти оная сладостно горчива струна, позната само на поетите. Ти си част от света. Ти сам си един прекрасен свят. В който не живее никой. Просто никой не го разбира. А хората се заблуждават, че сами са част от твоя свят, от теб самият. Блъскат преградите около теб и не осъзнават, че не това е начина да влязат при теб. Че всъщност няма такъв начин. Не съще ...