Nov 2, 2016, 10:39 PM

Далеч 

  Essays
1067 1 1
2 min reading
Изведи ме някъде далеч...
Разтварям се в себе си, хаотична и разбъркана, неподготвена и нещастна. Спаси ме от тази непрестанна дейност в тялото ми. Спаси ме от демоните ми.
Но няма как да ме спасиш от мен самата. Вече дори жарките ти целувки и непрестанните милувки не отвличат изтерзаното ми съзнание. Не можеш да ме спасиш.
Аз съм буря, затворена в тяло. Аз съм леден полъх, обкован в горещия метал на самите Адски порти. Аз съм вихрушка от емоции, удряща се в скала.
Имахме вечерите. Бяхме само аз и ти, сами, необезпокоявани в тихите, уханни на свежа, непорочна и млада пролет нощи. Имахме докосванията си, леките целувки, неуловимите въздишки, тихите стонове, откритите чувства. Имахме опора, имахме всичко, щом се имахме един друг. Това ни крепеше, заедно виждахме безкрая, сплели пръсти над чаша примамливо димящо кафе.
Но безкрая се оказа просто фалшиво светеща табела, поставена пред нас, вярващите и доверчиво наивни деца.
Поставена там, някъде сред пустошта, злокобно оплела мрежите си око ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Никол Стоичкова All rights reserved.

Random works
: ??:??