Там , на север от Стара планина се стелят широки равнини, разделени от прастари реки. Там на пролет цъвтят жълти маргаритки...

Сред ридовете на Дунавската равнина, до завоя на река Огоста е моето родно селце Люта. Сега името му е друго, но то завинаги, ще остане в сърцето ми и в моите спомени.

      Те са за едно сиво магаренце, което се казваше Милeнчо. Моят Миленчо!

Сутрин дядо го впрягаше и ние тримата – аз, моята баба и дядо се качвахме на каручката.

Миленчо тичаше по полето,волно извиваше грива.

Прибирахме се вкъщи, а дядо бързаше да напълни една стара кофа с вода. Да го напоѝ.

–"Пии бе, пии вода  – казваше дядо – да ме споменаваш и на Оня свят!"

Така минаха много години.

Един ден Миленчо си счупи крака.

Ветеринарят каза:

– Трябва да го ефтанизираме... и на кюфтета...

За първи път видях дядо да плаче.

      Решиха да откарат нашият Миленчо, нашето сиво магаренце в град Берковица.

Там имало военно поделение за граничарски кучета.

Щели да го заколят и да хранят кучетата с него...

         Помня, че натовариха  Милeнчо на един зелен  камион.Ние пътувахме с бялата стара жигула, зад камиона.

    Когато стигнахме двора на военното поделение наизскачаха войници.Завързаха Миленчо с въжета и го задърпаха.

Той се строполи насред голямата морава.

Беше началото на месец юни. Навсякде летяха  глухарчета.

 Миленчо ревеше и се дърпаше с трите си здрави крака, сякаш усетил краят си!

 Моят Миленчо! Милият ми Миленчо!

Зарови  голямата си сива муцуна в тревата и се спря.

    Загледа се с огромните си черни очи в едно жълто цвете. В една жълта маргаритка. Това беше неговият последен поглед. Макар и последен, той беше ясен, като небето. Толкова истински, толкова неземен. Без да бъде впрегнат!

Без да бъде удрян, тормозен, увикван...Няма да забравя този поглед! Наблизо се чуваше оглушителния лай на гладните граничарски кучета.

  Миленчо не ги чуваше....

  Той беше вече свободен!

02.03. 2017 г.

Пловдив 

___________________________

С много обич за моето сиво магаренце!

Непрежалимо, като земята ми,

като реката ми, като Мама и Тати!

Като моето родно селце Люта!

Като всичко,което оставих...

Като моята Огоста...