Седиш на бюрото, гледаш палавото отражение на светлината, приличащи на огнени пламъчета, играещо по тефтера ти. Замислено седиш и се чудиш къде останаха онези дни, които ни правеха толкова игриви като самите пламъчета. Обръщаш се назад и виждаш усмивки на стотици хора, които с радост милват косите ти и ти казват "блазе ти". Това са онези хора, които сега са с мрачни, закоравели лица, излъчващи белезите на живота. Същите тези хора сега са потънали в отчаянието и мрачното съзнание, носещо се в сивото ни ежедневие. Мислейки за тези простички неща от живота и уповавайки се на опита на по-възрастните от мен, аз се питах дали това ни очаква и Нас - тези, които са бъдещето на държавата ни? Дали и ние ще носим белега на отчаянието? Ще можем ли веднъж завинаги да го отстраним от лицата на народа ни? На тези въпроси ще отговори само бъдещето, което винаги носи изненади за нас и за всички около нас.
Дали искам да остана тук? Да, искам, но къде е стимула, къде е реализацията и къде е гордостта да ...