Прохладна лятна вечер. Облаците се стелеха над
небосвода. Очакваше се всеки момент да завали, а аз бързах
за мястото, където имах уговорена среща.
Миришеше толкова приятно - долавяше се лек аромат на
летен дъжд и градински цветя.
В последствие започна и да вали дългоочакваният дъжд, а
аз все още не бях стигнала до мястото. Дъждът се изсипваше
като изведро, мокреше голите ми ръце, а очите ми бяха
премрежени от големите капки, които се стичаха по лицето
ми.
Мокра до кости, но все още пълна сас сили и енергия за
предстоящото, достигнах до крайната си цел. Скрих се под една
стряха и зачаках човека, с когото имах среща.
Докато отчаяно се опитвах да се приведа в някакъв вид,
забелязах две момичета да си споделят една на друга.
Усещаше се съчувствието и разбирането помежду им. Замислих
се какво ли всъщност значи да съчувстваш? Сигурна съм, че
ми се е случвало, но дали всъщност не бъркам съчувствието
със съжалението - не мисля.
В съзнанието ми изникна една сцена от преди година. В
нея сестра ми ми споделяше какво чувства и изпитва, колко е
раздвоена и как се колебае. Съзнавах за какво ми говори,
защото и аз съм се чувствала по този начин и съм изпитвала
същите тези емоции. Опитвах се да й дам съвет, изказвах си
мнението и й разказах какво бих направила на нейно място.
Моето съчувствие й помогна и тя се почувства по-добре.
Изведнъж мислите ми бяха разсеяни от едно минаващо коте
и аз за миг спрях да мисля за всичко и всички.
Студени тръпки преминаха по цялото ми тяло от мисълта,
че човека, когото чаках няма да успее да дойде. Дали не беше
забравил за нашата среща или просто времето го спираше. Може
би се страхувах, че ако дойде ще ми каже неща, които не
исках да чувам или се страхувах,че ако не дойде пък, няма да
ги чуя. В главата ми беше адска бъркотия и мислите ми си
противоречаха. Щях ли да запазя достойнство след като чуех
думите, които можеха да разбият сърцето ми и последната
надежда в мен? Страхувах се ужасно много. Страх ме беше
дори да заплача, но и не можех да си го позволя, гордостта
ми не го позволяваше. Не исках да изглеждам слаба и
безпомощна пред него, но и в същото време не исках да
изглеждам твърде горделива. Просто исках да запазя себе си
и малкото достойнство, което ми беше останало.
Реших да забравя тези черни мисли, защото можеше да се
окаже, че не съм права.
Дъждът се усилваше все повече и повече. Въпреки, че
беше лято, аз треперех. Не знаех дали е от студа, пронизващ
тялото ми или от страха, пронизващ сърцето ми. Обгарнах се с
двете си ръце, с надеждата да стопля студенината в мен.
Усетих нежна капка да се стича по бузката ми.
Първоначално си помислих, че е от дъжда, но щом я вкусих
разбрах, че е сълза. Плачех, но защо? Може би, защото
изпитвах съмнение, че той няма да оправдае очакванията ми.
Изпитах силна болка в сърцето си. Сълзите все повече
напираха в мен.
Спомних си всички хубави моменти, прекарани с него. Как
ме караше да се чувствам и как всеки пат, когато ме
погледнеше, сърцето ми спираше да бие. Как цялото ми тяло се
разтреперваше при всяко негово движение или жест.
Все още усещах аромата му. Аромат, който се беше
запечатал в съзнанието ми и при всяко мое вдишване ме
връхлитаха спомени.
Независимо от всичко, което беше станало помежду ни,
аз все още го обичах с цялото си същество и не можех да
прогоня това чувство.
Усмихнах се. Лицето ми засия.
Болката в сърцето ми утихна, както и сълзите, които се
стичаха по лицето ми. Почувствах се по-силна и
по-разбираща. Бях готова за срещата ми с него.
Дъждът намаля. Не бях сигурно от колко време стоя под
стрехата и чаках, но надеждата в мен, че любимия човек ще
дойде, не умираше.
Въпреки това се бях отчаяла. Мисълта, че няма да науча
какво е искал да ми каже, ме побъркваше и започвах да се
паникьосвам. Но ето, че в далечината той се появи, с
усмивка - топла и искряща. Дойде до мен и макар че бях мокра
до кости, той ме прегърна и ми вдъхна нова надежда, че няма
да съм сама, и че той винаги ще е с мен. Запазих
достойнството си и с трепет в гласа, му поверих сърцето и
чувствата си. Дадох му част от себе си.
Защо ни е нужно съчувствие и достойство? Защто трябва
да сме силни и да съхраняваме себе си?
Въпреки всички въпроси нахлули в главата ми и въпреки
противоречията и емоциите, които изпитвам, аз съм на
мнение, че не мога да избирам между съчувствие и
достойнство, защото човек не може без едното и без другото.
Нужно му е съчувствие от хората, които обича и цени, за да
знае, че не е забравен и че е ценен от тях. Нужно му е и
достойнство, за да запази себе си и нещата, на които държи.
Човек е достатъчно силен, за да продалжи напред,
достатъчно силен, за да се справи с всичко, но не е
достатъчно силен, за да може да живее без любов,
приятелство, съчувствие и достойнство.
Бъдете състрадателни, защото всеки води своята тежка
битка.