И досега си спомням старият масивен гардероб на баба ми. Бяха го сложили в моята стая, от дясно, до стената и  от неговия тъмен проблясък понякога извираше топлата светлина на лятната, тихо падаща вечер. Стоеше от край време там, с тежка и сложна резба, тук таме напукан от времето, с извивки, които длетото на някой неизвестен майстор бяха останали по него завинаги.

   Нощем гардеробът сякаш оживяваше. И докато аз лежах върху леглото с отворени очи, а мечтите бягаха по безкрайните пътища, чувах го как се намества и поскърцва в тъмнината, сред глухият вик на някоя самотна птица от близката крайморска градина.

   После всичко стихваше отведнъж. От прозореца бавно започваше да се спуска млечното спокойствие на полунощната луна. И сред тази сладка нега на непреминала младост, в стаята около гардероба, оставаше само единствен бавният, но сигурен звук от упоритото чоплене на дървояда...

   Не съм виждал баба си или поне не си спомням за нея. Познавах я само от думите на моите близки и от няколко пожълтели, поизмачкани снимки, от които тя гледа усмихната, с бяла якичка върху ученическата си престилка. Или пък ме е взела на ръце и аз уплашен, вперил очи в застрашителното щракане на фотоапарата съм застинал в скута и необикновен, непознат и далечен...

   Но ето, че веднъж баща ми, сигурно обзет от носталгия по отминалите времена, с пребледняло лице, реши да разглоби гардероба и да го насече на парчета...

   Помагах му доколкото можех, въртях в ръцете си отвертката, когато изведнъж видях върху едната му врата малка, едва забележима драскотина.

   Кой ли я беше направил?

   Или може би беше останала от моминските години на моята баба?

   За миг си я представих, такава млада, светлокоса, по селски загоряла, застанала на един прашен път, неизвървян все още, сред островчета подивяла лятна трева, примижва от лъчите на жълтото слънце и чака.

   Кого ли чака?

   Пътища чужди, далечни и близки,

   Накъде ли я водите, пътища мили...

   После как дядо ми, мустакат и сериозен, се показва сред примрелите жита, стъпва здраво към нея, а тя усмихната му подава засияла ръка. Сетне как в една съвсем синя, дъхава вечер, преди да отидат на бал, тя вади най хубавата си рокля от този престарял гардероб. И може би точно тогава, съвсем неволно, беше направила тази малка драскотина на вратата му...

   Какво ли беше останало друго от нея?...

   Не знам.

   Но сърцето понякога ни лъже.

   Сърцето ни понякога усеща.

   Чете  докрай безмълвните ни книги

   и от живота, до живота,

   дори сред маските от тайни,

   дори в разголените истини.

   И от преглътнатите сълзи,

   стига пак до умиление...

   Ще  мога ли да дочакам баба си във времето и онова, което трябва да направя, което толкова дълго и    сънно ме догонва...

   За да приличам на нея...

   Не знам.

   Но явно през тази вечер,

   на никому ненужна вече,

дядо ми е бил толкова доволен и радостен, никой не знае какво е било в душата му, но явно е бил и много щастлив, за да остави в баба ми една драскотина, която после да я пази цял живот...

 Ще приличам ли на нея?...