Nov 29, 2006, 10:27 PM

Другата 

  Essays
1382 0 1
1 мин reading

Не съм бездънна и безкрайна, и безгрешна.
Вечна дори не мога да бъда.
И моите мисли имат ръб, от който тихичко преливаш. Отиваш си – консенсус – напускаш ме като къща – затваряш за последно прозорците на сетивата ми, а аз и без туй отдавна загубих ключа от нашето щастие. Класика! Съзнанието ми с прозрачно дъно избълва лава.
Без звук, без стон. Измъчено мълчание...
Не мога повече!
Защо ме вбесяваш със своята прокоба да ме преследваш? Да си приоритет и ценност? Да притежаваш всички лица? Да си есенция и смисъл?
Кой те осакати така, че да не можеш да ме обичаш? Непоклатим парадокс.
Вече съм друга – непозната. Евентуално чакано еволюирам. Ти си фалшива стара муза – драматично разплакана.
Разминахме се (слава Богу!). надбягах те в стремежа ти да избягаш от мен.
Мирише на далечни битки, на зима, на стопен метал. Хипнотизиращ вой на бойни барабани...
Не съм същата. Нова съм.
Намерих някаква същност в себе си. Оцелях! Не те искам вече – ще си тръгвам.
Далеч от сънищата ми и онзи миг спокойствие, където някъде (не тук) и някога (не сега) и други (не ние) се сливат в нашата (не тяхната) споделеност. Спести ми себе си в наказаните, преброени и презряни дни.
Не те искам, не те обичам вече... Прости откровеността ми. Уморих се да беснея – не съм безсмъртна, без(при)страстна, безразлично- неегоистична. И аз имам предели, а ти си явно твърде важен или неистински, за да се спреш в тях.
Тръгвай си – твърде си приказен, за да си реален и е твърде тихо и спокойно, за да сме ние.
Или обичаш, или мразиш – презирам всяка средина. Затишие пред буря. Не ти повярвах! Бягай далече от мен... Преди да ти кажа истината (а тя винаги е по-скучна от моите измислици) Преди да съм те/се върнала при себе си...

© Десислава Йорданова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??