Някъде между редовете и думите аз се изгубих. Пишех без да знам какво, пишех само за да се успокоя. Беше безцелно лутане между редовете и думите, всъщност целта беше да излея напиращите чувства. Понякога единственият начин да се успокоиш е да излееш отровата, да се освободиш от самия себе си. 

Когато искам да избягам от себе си, аз пиша. Когато искам всичко да се оправи и действителността започва да ми тежи, се хвърлям в безкрайността на моето въображение. Хващам се за думите сякаш само те могат да ме спасят.

Винаги е било така и винаги ще бъде. Думите никога няма да изчезнат. Няма да усетя тяхната липса, защото те винаги ще са в мен. Моите думи са моята душа, моите чувства, моите емоции. Изразявам себе си и описвам душата си само и само чрез думите. Вярвам и знам, че много други са като мен. Но се питам дали постъпваме правилно, когато се крием зад думите. Може би предпочитаме чувствата ни да останат скрити, защото се боим, че няма да ни разберат? Защото някои хора просто не разбират!

Но все пак неизказаните думи тежат...

Неизречените думи са наполовина изживяни чувства!