Два месеца в два листа:

Това, което бях, е било това, което съм искала да бъда. Човек е устроен така, че да подчинява подсъзнанието си на съзнателната си мисъл и контролиран от кората да храни подкорието със своята реалност.

Сега не знам какво искам да бъда, следователно не съм.

Научих се да приема пораженията като ежедневното ходене до тоалетна. Колкото, толкова и когато - тогава.

Не чакам нищо, не се надявам, не планирам, станала съм като хартиена лодка в морето. Клати се, клати, пък се килне и се разгъне като лист от дърво и се носи накъдето я подбутнат вълните.

Радостните мигове са преходни и кратки. След тях идва буря или тишина.

Драмите са хубаво нещо, карат те да мърдаш.

Научих се да заспивам сама и да не мисля за нищо, заспивайки.

Мисленето е вредно - само те обърква.

Интуицията е велико нещо. Който се научи да ѝ се доверява, знае къде да се пази.

И от кого.

Ако иска.

Човек се стреми повече към болката, отколкото към щастието.

Човек се привързва към болката и тя става част от неговото „съм”. Съзнателно върви и я търси, защото това, което е извън нея, е малко, нищожно и дребно като песъчинка.

Единствените хора, които те и ще те обичат винаги и завинаги са родителите ти и до някъде децата. Останалото е суета. Маска, малко фалш и преходност.

Човек може да живее с чувството на обреченост точно толкова добре, колкото и без него.

 Смисълът на „липсва ми” е доста размит. С еднаква сила може да ти липсва пералня и човек, зависи от настроението.

Липсата на вода не е фатална.

Липсата на ток също.

Човек еволюира имено от липсата, но трябва да има сила за това. Иначе може да си остане да хленчи в някое ъгълче.

Човек обаче винаги хленчи.

И винаги иска друго, не това, което има.

Това което има е даденост, разбираш колко ти липсва онази прашасала играчка едва когато я изхвърлиш, без да искаш, на боклука.

Времето лекува всичко, но ти се е@ава майката докато чакаш да мине.

Добре е да не го чакаш, защото то никога не те чака.

И не спира.

Колкото по-близо си до края, толкова по-бързо минават секундите.

Колкото по-близо си до края, толкова по-бавно минават секундите.

„За да спечелиш нещо, трябва да загубиш нещо на същата цена”. Закон на алхимията.

Манга филмите са тъжни.

Войната между половете можеше и да не се води, ако жената беше и майка и жена и на моменти малко от отминали или текущи „големи” любови.

Войната между половете е буря в капка вода на фона на войната с живота и със себе си.

Всяко важно решение трябва да се взема само за себе си и винаги сам.

Когато вземаш важно решение, разбира се, си винаги сам, защото всеки бяга.

Работата в колектив изисква привързаност към клюкаренето и много макиаж.

Индивидуалистите могат да работят сами и ако искат да се приобщят към колектива, трябва да спрат да надничат зад маските.

Маските не се махат.

Повечето хора спят с тях от страх да не забравят да ги наденат на другия ден.

„Чукам” и „Правя секс” са две различни неща.

Чукайте. Опазвате се от висок холестерол поради отделения адреналин при „влюбването”.

Можеш да си направиш две татуировки в разстояние на  десет дни. Нормалните хора дълго мислят за такива неща. Докато се решат, кожата висва яко.

Сега разбрах привързаността на баща ми към старата лада. Не че не може да си купи друга кола, по-скъпа, по-лъскава. Просто не е същата. Няма да има всички онези глупаво повредени неща, отварящи се едва наполовина прозорци... Ама никоя няма да е като нея. Така е и с местата. Отиваш на по-хубаво място, луксозна мебел едва ли не, климатик и вана (тук няма да ме разберете), ама на... мизерийката на старото място си е друго нещо. А и терасата... и дървото  пред нея.

Човек внаги разбира нелепостта на надеждите си късно.

На човек са му нужни два месеца да обикне и да се привърже към нещо.

Времето дава много, но не дава любов. Може би.

На човек са му нужни десетилетия да отвикне. Ако изобщо..

За да не бъде наранен, човек наранява.

Когато даваш любов, никога не чакай да ти се върне. Няма да стане.

Внезапното получаване на нещо, което много си желал, го прави дребно и нежелано.  Наличието на пералня не ме направи по-щастлива.

Комплексираните хора са арогантни.

Черно море е топло, Средиземно е ледено. И каменисто.

Палмите са красиви и на изгрев, и на залез, и в маранята. Но не създават онзи уют, който създава един дъб в миришеща на току-що паднал дъжд гора.

Човек обикновено се разминава със сродната си душа от страх от обвързване.

И други страхове.

Човек робува на традициите и морала, независимо какво говори.

Човек може да е мъдрец на 23 и глупак на 73. Зависи какво е видял и дали го е видял.

Неприятностите идват винаги по три.

Не си отиват по три.

Обикновено навличат още поне две.

Когато си в лайната до шия, никой не смее да ти помогне, за да не затъне с теб.

Всеки човек е нещастен по своему.

Всеки човек е щастлив наужким.

Това, което със сигурност знаем от първите си съзнателни мигове е, че ще умрем.

Една болка винаги бива заменена с друга.

Една лъжа винаги може да помогне повече от мълчанието.

Един обърнат гръб боли повече от удар.

Един обърнат гръб може да говори, стига да искаш да разбереш какво ти казва.

Но не искаш, защото инстинктивно се пазиш от болката.

Но пък и е любопитно...

Човек обича да се самозаблуждава, но никога не допуска друг да го заблуди.

Никога не трябва да се оплакваш.

Жената трябва да е супержена, за да бъде забелязана.

За което получава аплодисменти.

Постепенно става мъж.

Болният често носи здравия.

И т.н.

Това, което научих, ме направи по-ранима, по-уязвима и напълно нищожна за жалост в собствените ми очи.

Луната е най-уникалното видимо за човешкото око... нещо.

А аз дори вече не съм ничие лунно момиче.

Но все пак тя е великолепна. Винаги. Колкото и драми да стават под нея, тя си е там.

Горчива.