От незапомнени времена човекът живее в някаква общност. Тя му е необходима, за да може да оцелява сред трудните условия на заобикалящата го среда. Така постепенно в неговото съзнание се е формирала и утвърдила почитта и привързаността към най-близките му хора - неговите родственици, осигуряваща трайната взаимна спойка помежду им. През различните  епохи от историята на човешката цивилизация тази привързаност се е изразявала основно чрез взаимопомощта, която са си оказвали представителите на определен род. Днешното положение значително е променено. Съвременният човек има по-богати и широки, но и по-повърхностни контакти, не само със свои родственици, но и с бегло познати хора. Новите технологии на общуване му позволяват да излезе далеч извън рамките не само на собствения си род, но и на собствената си страна и да достигне до хора в точки от други краища на планетата.Той вече не е зависим в такава болезнена степен от патриархалния род. Нещо повече, дълбоко в себе си е осъзнал мисията, която му диктува сърцето, заради чието осъществяване той е дошъл на този свят. За сметка на това все по-осезаемо става отчуждението между хората. Днес особено силно се чувства вече разделението и егоизмът, породени от усещането за самодостатъчност. И това е така, защото нашият съвременник доброволно се е предал на стихията на омразата към своите ближни. Враждебната агресия към себеподобните набира все по-голяма сила и инерция и подобно на лавина погребва всеки светъл порив на душата. Но, не трябва да се забравя, че човешкият  живот има смисъл само тогава, когато го споделяш с други хора на ниво междуличностно общуване. Естествено, всеки човек е носител на определени дарби и способности, които са му дадени, за да може успешно и благополучно да извърви своята житейска пътека. Всеки от нас според силите си трябва да полага усилия и грижи за своето самоусъвършенстване, за да увенчае в крайна сметка с успех изпълнението на поверената си мисия. Само по този начин може да бъде удовлетворен дългът към сърцето, онази вътрешна жажда за хармония и духовен порядък. Но това не може да стане извън рамките на семейството, на рода. Не заради друго, а поради това, че в такъв случай всичко би изгубило своя смисъл. Защото въплъщавайки своите способности и дарби в помощ на близките си човек ги съхранява и дълго време след себе си. Така, макар и  под друга форма се запазва неговото присъствие, неговият живот и име даже и тогава, когато физически е напуснал вече този свят. В противен случай дори гениално надарени личности биха отнесли със себе си в забвение всички свои таланти, способности и умения. Защото човек продължава да живее в сърцата и паметта на своите близки и роднини, чрез спомена за всички притежавани от него способности и таланти, въплъщавани в дела, извършвани в тяхна полза. Този спомен подхранва любовта, която увенчава с дълбок и съкровен смисъл всички таланти и дарби, заключени от Създателя в сърцата на всеки от нас. Освен това, откъде другаде могат да бъдат почерпени свежи сили, за да се върви смело и уверено по невинаги равния житейски друм, ако не от общуването със своите родственици? Като че ли, от само себе си възниква въпросът, противоречи ли дългът към рода на този към сърцето? Аз лично мисля, че взаимно се допълват, а вие?