Поглеждайки навън и виждайки мрачното и сурово време, на теб ти става някак тъжно и криво. Вятъра подухва и сякаш разпилява спомените ти и те кара да се размислиш за живота си. Малки капчици се стичат по стъклото, дъжда тихо ромоли и песента на капчуците те връща там, някъде в далечното или пък близко минало, където си бил щастлив. Дъждът успява да отмие всекидневните проблеми, но по толкова чист и едновременно суров начин прониква в дебрите на душата ти, че се чудиш как едно толкова малко нещо, което толкова умело си крил не от околните, а от себе си, е толкова значимо за теб.
Как един човек до такава степен може да обсеби мислите ти, да превземе съзнанието ти, да владее чувствата и действията ти, а ти да не си способен да му се противопоставиш. Дори, когато този човек е само един фрагмент от миналото, една малка частичка от пъзела наречен живот. Дори, когато се опитваш да изтриеш спомена и лика му, да загубиш тази частица, да размиеш видението си за него в сълзите си, той пак се появ ...