Елегичен епос за стари и млади

                                      (Истините за тинейджърския мироглед )

Някой е казал: „Всичко тече, всичко се променя." ... каква висша истина в живота! Той наистина е като река, която с всеки изминал метър надолу по течението става уж по-спокойна, но по-дълбока и по-мътна. Често бистрият поток завършва своето истинско съществувание сред фекалиите на градовете, така губи своята невинност и красота, своята лечебна сила, присъща на животворната вода. Една прекрасна метафора за живота е водата и не случайно в много от творбите на родните ( а и не само наши) символисти тя се появява често с различна символика. Това се дължи на нейният амбивалентен характер - тя едновременно дава и отнема живот.

Водата е чудно нещо -  животът се е зародил в нея - водното конче например се излюпва, храни и израства  там. Но когато порасне, допре ли нежните си крилца до вода, то умира. В момента се чувствам точно като водно конче. Ще питате защо!

Сега ще разтълкувам ...

Подобно на водата, всяка майка притежава животворна сила, бащата - също. Но очевидно  природата не е толкова съвършена, за колкото я мислим, защото, подобно на водното конче, което не се пази от водата, когато порасне, така и ние - тийнейджърите, се  опитваме да стоим до мама и татко колкото може по- дълго време, не осъзнавайки, че топлината  и сигурността на майчиното крило не позволява на пиленцето да разпери крилца до краен предел. Иначе казано, как да опознаем света, ако има нещо или някой, който да ни възпира да „полетим" с мотива, че може да се нараним! Нараняването е неизбежно, в ранните си години децата често се нараняват физически, в тийнейджърските години те израстват психически и усещат един друг вид нараняване - душевното. И така продължава цял живот - защото страданието ни прави по-мъдри! Народът е казал : „Това, което не ме убива, ме прави по-силен!" . И с право е рекъл така.

Трудно е да се свикне с мисълта, че трябва да почнем всичко отначало, макар вече да имаме примера на мама и татко. Но обърнем ли поглед към природата - първоизточник на всички истини на този свят, веднага ще забележим, че животът там е жесток, защото ... е борба за оцеляване! Създаден като по-висша форма на живот, предимството на homo sapiens е, че е sapiens ( „разумно мислещ"), т.е. сам може да прецени дали ще оцелява само на биологично ниво, или на биографично. Иначе казано, дали ще последва инстинктите си, или ще развие разума си . Избор винаги има! Има нежелание обаче да се направи .

А дали някой някога се е замислял за сирачетата, които нямат свои мама и татко и, следователно, свой пример в живота?! Аз не съм сираче, но майка ми и баща ми са разведени. Баща ми остави мен и сестра ми, когато бях на 10. Майка ми, в стремежа си да осигури прехрана и спокойствие, си спечели само нерви, разклатено здраве и... загуба на едната си дъщеря - мен. Не, не съм мъртва, но на мен ми се наложи да порасна по-бързо от другите деца, и така от пети клас аз растях на година с по две-три години отгоре! Вече съм на осемнайсет, а се чувствам като на 30! А майка усети, че пораствам и се вкопчи в мен толкова отчаяно, че една вечер ( и до днес не знам каква е точно причината ) тя ми се развика за пореден път с един куп обвинения и замълча... дни наред! Аз също млъкнах! Вече нямахме общ език... Обичахме се, но нито една от двете нямаше повече сили да укротява непримиримите и толкова различни духове в нас! И така, за няколко дена аз приех това, за което уж се бях готвила през цялото си детство - часът на истината беше настанал! Захвърлена в истинския жесток живот, сега аз трябваше да оцелявам не само на биологично ниво, но и на интелектуално, духовно, възвишено, за да спася мечтите и идеалите си! Те захранват моя живот и ми дават сили сега, когато съм сама. Самотата е страдание, но страданието често води до истината! Не говоря за истината на физиците и химиците, а за тази, която славят и обясняват Ницще, Шопенхауер и екзистенциалистите като Бергсон. В крайна сметка наистина стигаш до извода, че „Истински великите духове гледат сами, отвисоко - като орлите!"  Има ли признат приживе гений? Мисля, че не, но дори и да има, те са някакви изключения. В никакъв случай не казвам, че съм гений . Не съм и толкова самовлюбена, за колкото ме смята моята майка. Аз просто съм по-различна от нея и следвам целите и мечтите си не по нейния начин, летя в друга писта! Никой не знае дали тя е печелившата, но тя си е моя, аз сама съм я избрала и държа на нея. Звучи ли ви позната тази история? Донякъде? Познатите проблеми на всеки тийнейджър, би казал който и да е родител. Но  забравят, че и те са минали малко или много по този път, и те са отстоявали своите решения пред техните родители, искайки те да ги приемат като равнопоставени хора. Защо това никога не се случва? Защо я има вечната разпра между млади и стари?

Отговорът според мен е прост - човек се променя постоянно, опитва се да се самоопознае, но никога не успява. Не успявайки да опознае самия себе си, той обръща поглед назад - в миналото, към натрупаната „мъдрост" и започва да дава съвети на младите, гледайки своя личен опит. Но същевременно, докато се опитва да изучи самия себе си, не забелязва, че времето тече, и то само в една посока, и светът се е променил коренно - хиляди животни са били избити, хиляди други са се родили; много хора са умрели, на други милиони е бил дарен живот; хиляди декари гори са били изсечени; стотици нови градове, села и държави - открити; замърсяването е станало необратимо, климатичните промени - също; технологиите са станали още по-съвършени ... как би се почувствал този опитващ се да опознае себе си години наред човек, когато осъзнае всички тези промени ... - чужд на целия свят. Така и съветите, и наставленията му са чужди на младежите, защото те са (оказва се) по-интелигентни от предишните поколения, знаят по-добре какво искат, защото мислят адекватно.

Истината е простичка, отговорът на многото въпроси - също! Трябва по-често да се вглеждаме в детските очи - те са бистър извор на истински ценното и значещото в този живот. Пълноценното себепознание е невъзможно за постигане, поне в този живот, изначалният егоизъм прави живота още по-изпълнен със страдание ... Животът е най-добрият учител на този свят! И говорейки за учители, мисля, че ще повторя нечии авторски думи, но не помня кой точно ги беше казал. Смисълът им беше, с течение на годините, докато учителите се самозаблуждават, че в училище са научили децата на нещо, то истината е, че те са пораснали и сами са се научили на много неща... от личен опит!

Затова, пилеца, разперете крилца, не се страхувайте от студения вятър, който ще срещнете насреща си! Може никога повече да нямате възможността да се подслоните под майчиното топло и сигурно крило, но ... животът е кръговрат - нали и вие трябва да разберете какво е да закриляте някого под крилцето си и после да го наблюдавате, макар и с тъга в очите, как разперва крила и поема своя пръв полет в ширините на небосвода! А той е така прекрасен и пълен с изненади ... Важното е да вярваме в доброто и въпреки лошите моменти да се усмихваме! Ето моята усмивка - J Успея ли да накарам поне един човек да се усмихне след като е прочел размислите ми, то значи с това дълго писание съм постигнала своята цел! Усмихвайте се по-често! Винаги има на какво!

Послепис: И не забравяйте, че любовта наистина е отговор на много въпроси!