„Драги Приятелю,

Това е първото ми писмо от доста време насам. Съжалявам, че остана малко изхвърлен от живота ми през последните месеци, но - познаваш ме - понякога просто имам нужда да разговарям единствено с гласовете в главата си. Няма да те разпитвам за живота и дните ти, които са толкова далеч от мен - знаеш, че подобни разговори не са по вкуса ми. Наруших дългото си мълчание заради нещо конкретно, което исках да обсъдя с теб:

„Когато човек избира сам, той е свободен, защото реализира целите си. Ако човек не избере сам, друг избира вместо него."

Познатите ти до клишираност думи на Киркегор ми изглеждат сякаш лепнати с удебелен шрифт по средата на страницата ми - чужди, далечни и извехтели като миналогодишен вестник с избелели букви и пожълтели страници. Дали заради гореспоменатата си клишираност или простота, на която аз не съм свикнала да вярвам - не зная. Но представи си почудата ми, когато преди няколко дни заварвам цитатът да виси също толкова празно върху училищната дъска с претенциите да формулира срочната ми оценка по философия. Моля те да чуеш какво имам да кажа, за да го чуя и аз още веднъж в главата си:

Различните епохи предлагат на хората различни ценности и свободи. През времето по един или друг начин са налагани определени църковни или обществено-морални норми. Стотици години е отнело на обществото да изгради мъглява и относителна представа за понятия като добро, зло, чест и правда, свобода. Много мъдри хора са казали купища красиви думи, за да ни/си обяснят кое е редно и кое - не, докъде се простират правата ни и докъде свободите.

Но ти, читателю, знаеш всичко това , нали? Известно ти е какво искаш от живота, къде да го търсиш и дали имаш свободна воля, или не! Затова няма да те уча в какво се състои свободата ти и дали има смисъл и начин да я отстояваш. Има един друг въпрос относно свободата, който ти или не знаеш, или избягваш да разбереш, един въпрос, който нечленоразделно и подло изниква във всевластния ти мозък всеки път, когато се сблъскаш с неправдата около теб. Но и тук, приятелю, не мога да ти помогна особено, защото отговорите на неформулирани въпроси аз най-малко  знам. И тъй като имам определен брой думи, които трябва да ти представя, а съм пред философската безсмислица от липса на въпрос, на който да търся отговор, реших да ти разкажа една приказка. Приказка за човешката метаморфоза, за пътя на избора и твоето място в навигацията по него.

Е, настани ли се удобно?Започвам. Припомни си някоя ярка картина от детството ти - онова, дето всички набеждават за свято и чисто, когато единствените ти проблеми са били със косата на сестричката ти. Усмихна ли се? Запази това усещане, моля те.

Сега се събуди на двадесет години - рошав, евентуално с лек махмурлук, кисел и прозяващ се. Дръпни със сънена ръка пердетата на стаята си и се сблъскай с реалността отвън - панелният блок отсреща те поздравява бетонено сиво за добро утро, уличните кучета гонят някакъв смрадлив бездомник, а от другата страна на улицата майка води детето си на училище. Това е действителността, на която ти принадлежиш, която се опитваш да отмиеш всеки ден от себе си и която те удря по челото веднага след това. Изчистен от лошите си мисли и с добра доза пропаганда за добро настроение, по средата на деня вече си в едно общество, което не би трябвало по никакъв начин да нарушава правото ти на свобода. Започваш лек, весел и стереотипен разговор за живота и нещата от него и, преди да се усетиш, започваш да говориш на хората за своите идеали и мечти. А то, същото това общество, толерантно и допускащо всяко твое поведение, нагло ти се изсмива и чуваш някой от задния ред да вика:"Ей, човече, ти си луд!" И пак това общество, прилежно бранещо достойнството на решенията ти, те кара да свиеш засрамено рамене и да се усъмниш в мечтите си. И ти, читателю, се затваряш в себе си, рониш горчиви сълзи и се опитваш да проумееш някъде потулилата се причинно-следствена връзка, довела те до този момент.

Но ти не можеш вечно да страдаш и да се обвиняваш, само защото си различен, нали?Спокойно, приятелю, никой не би могъл. И тогава - измъчен, изтерзан и отчаян, отнякъде си озарен от мисълта, че може би има и друг начин, че може би е много по-лесно...просто да си като другите. Обръщаш се към света около теб - той с удоволствие ти предоставя много начини да си стереотипен, при това то - обществото си е измислило и много различни стереотипи - можеш да бъдеш какъвто си поискаш. Влизаш в супермаркета за категоризации и си избираш каквото ти хареса. Гаранцията на всички продукти там е доживотна. Да, това не си ти, да, чувстваш се нелепо и неловко и се чудиш какво точно не е наред... Но успокой се, приятелю, и това ще премине. Ще свикнеш да си част от нещо, което и сам не разбираш, ще свикнеш като папагал да повтаряш и ревностно да харесваш банални чужди истини, разумът ти ще се задръсти от фалшиви поучения и лицемерни нравствени послания, ще се превърнеш в уникален дубликат на всеки около теб... Е, читателю, как се чувстваш сега? Сълзите спряха ли? Сега хората разбират ли те? Да? Е, значи се чувстваш истински щастлив! Вече си дипломирано безлично човече, моделирано от хорските нрави. Въпрос на личен избор, казваш ми ти. Дали - питам те аз. Няма значение, все пак ходиш спокойно по улиците и тълпата вече не те плаши.

А какво стана с мечтите ти да промениш света, с желанието да намериш доброто у всеки около теб? Питаш какво стана с желанието ти да летиш, носен от крилете на утринното слънце и да се влюбваш в залеза всяка вечер? С това ли какво стана? Аз ще ти кажа - претопи се в сълзите ти и се превърна в глупав детински порив.

Е, човече, давай! Сега си наистина свободен да правиш, мислиш, следваш и научаваш абсолютно, ама абсолютно всичко, което другите ти позволят.

Какво да ти кажа още за свободата, приятелю? Та аз съм едва на 16. Какво ли знам аз за нея. Да ти кажа, че се чувствам свободна е неограничена в избора и мислите си? Не мога. Страх ме е някой да не ми се изсмее.

И накрая, читателю, имам една молба към теб. Моля те, поне за един миг от живота си, се почувствай истински - дебел, висок, със стърчащи уши или срамежлива душа, със скъсан чорап или нагризани нокти - какъвто и да си, обикни се такъв, поне за миг. Така аз ще съм стигнала до някого, а тези редове няма да са поредната похабена част от дърво за безсмислено домашно. Така и аз ще съм с една сълза по-щастлива."