Листото се откъсна и започна бавно да пада. Вятърът леко го поклаща и то сякаш плува надолу.

Накъде ли се носи тази тъжна есенна ладия? Има ли свой пристан или ще търси чужд?

Един самотен къс от огромната маса листа се носи на леки спирали, като танц от древен ритуал, приветстващ нечия тъга. Плавно поклащане сред въздушния океан, бордовете са окъпани в късно златно сияние от залязващото слънце.
Паркът е огромен, уморен и стенещ. Сред пустотата му стоновете отекват като изстрели. Сякаш сред капещите листа са наредени десетки мечти и биват разстрелвани. Падат едва чуто. Като меко погалване, но с ледена длан. Алеите са безлюдни, отдавна избягаха оттук всички радостни мигове, сега цари само вездесъща самота.
Листото наближава купчината от гниещи листа. Вижда се как не иска да стане едно от тях. С невидими нишки се залепва по тялото на ветреца, но нишките са слаби и се късат една по една. Танцът ще се прекърши и то ще положи нозе в покоя. Вятърът още веднъж завърта тази тъжна есенна ладия със своите въздушни вълни и с една ръка помита слой от гнилата чернилка на дъното и открива затрупаното тяло на безжизнена пъстра птица. Листото я вижда и разбира, че трябва да покрие мъртвата песнопойка. Сега вече не иска да се бави и иска да скрие под себе си тази умряла без време весела песен.
Тъмното и изцъклено птиче око отразява приближаващото се падащо листо. Странно как мъртвата тишина на взора ù се оживява от капещия от дървото златист цвят. Сякаш дървото плаче за тази малка и незнайна птица. Чужда и погребана под неговите листни сълзи. Но нали и тя е имала грамчето щастие, което всеки търси. Нали е пяла от радост и треперила от мъка. Нали е търсила топлина в късните есенни нощи. Нали е била част от нечия пъстра любов...

Така ли ще свършим всички - самотни, зарити някъде, незнайно къде, и без да има кой една сълза да пророни?
Тъжни са онези дни, когато се откъсва поредния лист от дървото на живота. Малко самотно, малко отнесено - като тиха песен, която един ден все пак е спряла, може би точно на най-интересната строфа. Но какво пък толкова, нали все пак е била част от мелодията, колкото и кратка да е била. Нима последните ни мисли не са за това, как всичко отминава, как никога не ще се върне вчера, а утрето е малко плашещо със своята ограниченост.

Може би затова и тук е времето да се спрат и да свият платната мечтите, които въпреки че не можаха да се сбъднат, все пак е хубаво, че ги е имало... макар и погребани в пепелищата.
Листът призрачно докосва студеното тяло, меко като първата нощна милувка, вездесъщо като първата вълшебна целувка, обсебващо като две мисли, слели се в едно.

Двете тела ще се слеят също в едно...
Нощта дойде и мрак се застила над килима от паднали листа. Сега часовете на всички са изтекли и паркът остава съвсем сам. Дори дърветата спират да плачат.

Часовете изтичат за всичко, промъквайки се през малки и дрезгави дупки, те сякаш бягат от този пуст, самотен, стар и стенещ парк.

Часовете са капки сред океана от време.

Часовете отминават и нищо не остава след тях... освен нови часове...