Обичам есента! Мъдра, тиха, носталгична… С шумоленето на сухи листа и крясъкът на птици.  С преливащите се цветове… и аромата на печени чушки… С падащите по земята кестени… Есента – тя е загадъчна, цветна, непредсказуема… Обичам я, но винаги съм я възприемала и като време за равносметка. Време за размисъл и за промяна… Време да погледнеш в сърцето си…

Понякога си мисля  -  Какво правя с живота си? На къде вървя и искам ли да стигна там, за където съм тръгнала? А може би е по-добре да се спра на едно място поне за миг… Усещам се в безтегловност… Чувствам се изгубена… Ненужна за никого… Може би е време да се огледам около себе си… И в себе си, за да видя колко светла е душата ми… Да преглътна съмненията и да протегна ръка…

Както всеки и аз нося белези в душата си. Спомени за рани, от които боли и затворих сърцето си, казвайки си, че това няма да се повтори, че повече няма да се доверя… само и само да спра болката да нахлуе отново в живота ми… Всяка рана ме направи по-силна… Всеки белег е доказателство за това, че оцелях…

И все пак… Успях ли да се съхраня? Или малко по малко се разруших? Някак си се чувствам нещастна, дори и в щастието… Несигурна… Окована с веригите на миналото…

Мисълта, че мога да бъда обичана ме изпълва със съмнения… А аз мога да обичам с цялото си сърце… Обичам до болка… до полуда… със страст, която ме погубва със своята сила… Но умея да се прикривам, за да не види никой колко лесно мога да бъда наранена…

Винаги съм била странна и непредсказуема, колеблива и непостоянна… Сякаш вътре в мен живеят различни личности, които не зависят една от друга… Всяка със свой собствен живот, свои мисли и чувства, със свои разбирания и желания… Баланс помежду им няма… За това съм в постоянно търсене на нещо… Но на какво? На себе си? Понякога ме е яд на това, което съм… Наистина не знам какво искам… Много хора биха ми завидели на това което съм и на това което имам... Но аз съм разкъсана на парчета, които не искат да се слепят… Главата ми е пълна с глупави въпроси и мисли, които не ми дават мира, а след миг може да се почувствам все едно не ги е имало… Лудост е…

Само като съм с теб, съм различна… Само ти успяваш да събереш частиците… Караш ме да се обичам въпреки грешките и недостатъците ми… Не ме съдиш и обвиняваш… С теб аз отворих сърцето си… и си дадох шанс да се променя… Оставих миналото да излезе, за да дам воля на чувствата… Да усетя, че дишам и живея…

С теб разбрах, че сляпата любов е риск, който си струва да поема… Изисква се смелост да я приема… и още по-голяма, за да я изживея… Свалям маската и прескачам бариерите, за да се отдам  на чувството…  Макар и неизвестно, макар че може да боли… С тази любов рискувам, но този път ще повярвам в избора на сърцето си…

Ти ме укроти в прегръдката си… За това не ме пускай… Не ме оставяй сама, защото ще си тръгна и няма да мога да се върна… Дръж ме здраво… Обичай ме такава каквато съм, дори и да се чете недоверие в очите ми… Не спирай никога да ме обичаш, дори когато ти се иска да ме мразиш… Обичай ме в моментите, когато искам да съм ничия… когато ме разплакваш от безсилие… когато успокояваш страховете ми и сам се плашиш… Обичай ме такава, истинска… Погледни дръзко в очите ми и приеми предизвикателството…

Обичай ме!... Аз се нуждая от това...