Вглъбявайки се в себе си отново се затварям в стаята си, обагрена с различните цветове на емоциите ми, стая - изпълнена с вече изтощена енергия. Колкото повече мисля, толкова повече се отдалечавам от всички и всичко. Искам да оставам сама, а това ме побърква. Губи се желанието, вярата и всичко е фалшиво, еднообразно, сиво... даже и за разнообразие желанието се изпари. Може би е отишло при някой, който има нужда от него... Какво е желанието всъщност? Планирано щастие? Защо изобщо трябва да има нещо планирано?... Не знам какво искам изобщо и за какво си струва да се боря. Сигурно пак за това желание, което убих някак...
Губейки връзката си със земното и искайки пак да се върна там, поглеждам в огледалото и виждам момиче, което живее някъде, където аз не мога, придържа се към норми, закони, правила, които аз не одобрявам и ми е трудно да приема. Изобщо това момиче не съм аз, понеже моята реалност е много по-различна от тази на момичето, а съм длъжна да се съобразявам с нейната и с някакъв ...