ФРЕДИ

          Може би болезненото, което се крие във всяко човешко взаимоотношение е, че между двама души, винаги зее пропаст, над която може да прехвърли крехък мост единствено любовта, и то само от време на време. Между мен и Фреди мостовете бяха спуснати от самото начало, бяха дълбоко циментирани в душите ни чак до неговия край. Той дойде, когато бях прехвърлил зелените шумящи върхове на младостта и виждах бъдещи си път като дълго, пусто, уморително шосе, по което вървях понесъл тежкия товар на самотата си. Може би това бе възрастта, когато погледът уморен от грижи, помръкнал от мисли за изгубени възможности, започва да търси сред тишината на миговете всичко онова непреходно, изгубено между преливанията на нещата, да го открива и преживява по начин, непознат досега. Едва тогава човек усеща, че светът отвъд думите, дори блестящо подредените думи, е толкова богат, че само там неповторимият индивидуален дух може да намери хармония и спокойствие сред океана от несигурност.

         Фреди нахлу в живота ми внезапно и безсловесно, като порив, като вълна от доверчивост и детска наивност. Беше едва на два месеца, току-що откъснат от майката, а това означава беззащитност и обърканост, събрани в едно вкочанено от страх кучешко сърце. Влязъл боязливо, четирикракият гост стоеше в средата на стаята неподвижен и уплашен от проникващия отвън живот, от внезапно появилите се нови картини, звуци и миризми. Това бе онази изпълнена с безпокойство пауза, необходима за непосредствено възприемане на нещата малко преди те да го погълнат. Светкавичен опит за комуникация със света, съдържащ в себе си хиляди отсенки на страха, предпазливостта и надеждата. Протегнатите ми ръце бяха само прозорец, малък светъл процеп в мрачната пещера на страха. Фреди ги погледна недоверчиво, после за миг доловил тяхното неизмеримо значение, се втурна към мен. Може би любовта не е навик, а втурване, прилив на доверие, мост към другите…

          По-късно новият ми приятел постоянно искаше да доказва, че първата прегръдка не е просто ритуал на обстоятелствата, а знак, че вече никога няма да бъдем разделени. Обладан от прастар кучешки страх, нощта го плашеше, в нея виждаше сили и опасности, за които през деня дори и не бе подозирал. Изправен на два крака, скимтеше, хленчеше, искаше доказателства, че на тоя свят не е сам, и че сред странното редуване на дни и нощи, любовта не бива да бъде прекъсвана. Още с открехването на вратата скачаше в ръцете ми и едва тогава притихваше, стоеше неподвижен и кротък, за да си осигури благосклонността ми да го нося така през цялата нощ. Постепенно Фреди заемаше все по-големи пространства в душата ми, стана по-спокоен, извоюва си място за сън до леглото ми, искаше да усеща и през нощта безпощадната и няма очевидност на нашата близост. Много често, подгонен от безсъние, се разхождаше като сомнамбул из стаята, за да обмислям, за кой ли път,  причините и подбудите на своите действия и когато не откривах оправдателни мотиви, постоянно замислях спасителни, далечни и мъчително самотни ходове, които винаги завършваха с ново състояние на болка и още по-голяма обърканост. Понякога до разсъмване се самообвинявах и самооправдавах, възприемайки себе си като загадъчна картина, в чието тълкуване все някога трябваше да успея. Висенето по нощите не даваше отговори на хилядите въпроси, които се забиваха в мен като стрелите в тялото на Свети Себастиян, защото всеки опит да се разбере и оправдае човешкия живот води само до безсъние и отчаяние… Чувствах се изправен пред нещо, което не можех нито да победя, нито да преодолея, сякаш бях сам пред непоносима несправедливост, каквато е ужасната присъда на часовника и неумолимия ход на времето. В миговете, когато се взирах в бездната на бъдещето и почти долавях всички илюзии, които няма да ми бъдат спестени, пристигаше Фреди. Той винаги ме следваше по нощите, веднага долавяше вълнението, внезапната тревога, периодичните ми скокове в нищото. Притиснати един до друг в затворения потаен свят на нощта, ние усещахме заедно пулсирането на кръвта на другия, включвахме веригата на нашата близост и тогава се извършваше метаморфозата… Фреди беше като гръмоотвод за хилядите ми въпроси, неговата любов обираше пяната на кипналото безпокойство, обираше пяната на страха от това преходно и несъмнено обречено на забрава съществуване, чиято продължителност не ни принадлежи. Често след такива нощи утрото ми се виждаше като спокойна, дълбока, безпрепятствено разкриваща се прозрачност, където истините изчезваха като призраци или излизаха на сцената само маскирани. Разбира се, времето не успя да изтрие затаения страх от смъртта, и макар че всички изявили или разменили смисъла си все пак сглобяват нещо, което наричаме опит, то отговорите никога не идват, независимо от волята за истина. Необременен от игрите на мисълта и езика и непридаващ на живота си характер на събитие, Фреди растеше с неузнаваема бързина. Само за година достигна стандарта на своята далматинска порода, стана едър и красив мъжкар с неукротима енергия и аристократична външност. Той бе вътре в битието си като космическа нишка, нямаща съзнание за себе си, не гледаше на нещата чрез мисловни дискурси, нито чрез съмнителната игра на предварително установените значения, с които ние хората си въобразяваме, че светът е обърнал към нас лице, за да го разчетем и направим съучастник на нашето познание… Фреди не се и опитваше да разбира явленията и условията, от които те зависят, живееше чрез храната и безрезервната си любов, която бе смисъл и оправдание за съществуването му.

          В същото време аз, мятайки се като махало между въпросите си и липсата на отговори, между самоуважението и обезсърчеността, постоянно изпитвах неудържимо желание да бъда сам, а от време на време вярвах, че Бог ме повежда по този страдалчески път на усамотяване и задълбочаване, което можеше да бъде и слабост на характера, на невроза, която стотици мъченици влачат през целия си живот. Когато всички тия чувства и техните мъчителни противоречия започваха да притискат корема и да се изкачват час до гърлото, тръгвах с Фреди по пътеките на нашите безкрайни разходки. По тези пътеки с години провлачвах натрупания в ежедневието страх и измъчена съвест и нерядко се бях завръщал с избавление и нова и нова, макар и преходна увереност. Това си беше истинско бягство отвъд границата на нещата, далеч от вихъра от събития и тревоги учудващо незначителни, когато се на разстояние от тях. Пресичах града като чужденец, защото тук, по улиците му всичко бе наслоено и  обременено с условности, превърнато в понятия, които често ми се виждаха съмнителни. Едва далеч в гората намирах спасение от убийствената последователност на миговете във времето, изпадах в блажено състояние на неопределеност , помагащо ми отново да преоткривам нещата, а също и себе си в тях. Нямаше и следа от метафизичния страх от смъртта, която макар и най-чужда на живота, винаги се намира в непосредствена близост с него… Следвайки извивките на горските пътеки, усещайки любовта на бягащия пред мен Фреди, възприемах света по-скоро като психическа реалност, отколкото като картина, създадена от теоретични проникновения… Копнежът по освобождаването от страха носи в утробата си нещо мистично, и може би само преплитането на мечтата с кошмара ни прави способни да се докоснем до света отвъд думите и понятията, където без да уловим и разграничим смисъла, просто усещаме, че има такъв… И може би някъде тук, сред безмълвните поляни разбрах, че бях сътворил собствената си самота, бях я отгледал умишлено в годините, за да задоволя метафизичния си копнеж към едно космично избавление от страха, зад което търсих оправдание за живота си… Устремеността към някаква общност, дотам неразривна, че хората, които я съставляват, да се сраснат един с други вероятно е първия признак на глупост, защото живот без усамотеност и тайни те лишава от всичко онова, което принадлежи само на теб, разрежда го в кръвта на един масов човек. Изглежда само самотата изостря духовните сетива за нещата, отдалечава те от лепкавата глина на утъпканите делнични пътища, където често си протягал ръце, за да намериш там онова, което си въобразявал, че напипваш… Близостта на Фреди, неговото хармонично съществувание, неугнетено от бремето на страха и  греха, ми помагаше да осъзная своята човешка същност и участ. Едно от нещата, които най-много ме привличаха в разходките, бе нашето мълчание. Чрез него усещах света по един тайнствен, духовен начин, някъде отвъд думите, отвъд тези натрапени инвестиции, под чиято матрица излизат еднаквите форми на масовото мислене… Химерата, че можеш да си обясниш света или дори да го доловиш сред черно-бялото пространство на напечатаните знаци, сред колоните от книги, подредени заглавия и лавици е част от световното въображение, което отчаяно и измъчвано от съмнения, продължава да смесва илюзиите с непознаваемата действителност. Царството на изречените слова, точни препратки, купища от сведения, добросъвестната ерудираност, придобита чрез киселото прилежание на повторението, целият световен научен и библиотечен свят са всъщност незначителни прашинки, които всеки миг могат да бъдат погълнати от космическото мълчание… 

          Следвайки предано безкрайните пътища на моите духовни пътешествия, прекосил мълчаливо пътя си под звездите, Фреди неусетно остаря. Постепенно разходките ни ставаха все по-кратки и по-кратки, приятелят ми с по-голямо удоволствие се прибираше, отколкото излизаше, предпочиташе покоя пред движението, съня вместо храната. Фреди изчакваше смъртта спокойно, на него му бе непознат болезнения стремеж да се отскубне от нея, да я погледне като несправедливо, чудовищно явление, което ще го погълне с цялата си мрачна загадъчност. Той бе запълнил един голям отрязък от живота ми, поддържайки духовния ми порив към цялостност, единност, дълбочина и истинност на усещанията, помагаше ми да откривам хармония между себе си и нещата, изтръгваше ме от грубия материален свят на ежедневието. Чрез любовта му достигнах до съзнанието, че „азът” е далеч по-многостранна личност, че моето ежедневно „аз” често е било една самоизмама… Сега Фреди умираше, спокоен и безсловесен, без видими следи от страх и покруса, очите скрили тайните на старостта, зазидали навеки любовта му към мен, постоянно ме търсеха. Това бяха последните мостове между любовта и смъртта, мостове, които всички ние преминаваме, пътувайки разсеяно сред вулгарния материален свят на делниците… В тези последни дни бяхме непрекъснато заедно, обгърнати от сянката на нашата тишина, на нашата взаимност. Вече нищо не можеше да бъде задържано, нямаше никаква нужда да бъде задържано, вече нищо не бе нехармонично… Фреди бе поел пътя си и любовта бе само посредник, а самият аз, изпращач, чийто билет за отвъдното също бе в джоба… Единственото нещо, за което Фреди имаше сили, бе безплътното взиране в ръцете ми, когато го приближавах и докосвах, сякаш в тях намираше опората, необходима му да напусне междинното състояние на пътуването, да прекрачи прага на безпосочната неведомост и растяща безкрайност… А когато копнежът му по покоя стана непоносим и ветеринарният лекар приготви пластмасовата спринцовка, тогава просто взех и притиснах главата на приятеля си в ръце, за да му дам последния тласък… Това бе тласъкът, който любовта е длъжна да ни даде, миг преди да ни поеме друга любов и друга ръка – може би тази на бога.

Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ