Ти си човек. Дишаш. Храниш се. Спиш. Живееш! Радваш се на красотата и страдаш за тъгата. Имаш свой собствен свят. Напълно различен, изцяло твой и така недостижим. Човек не може да разбере хиляди неща, неща, които не се предвиждат, които не се очакват... Живееш спокойно до момента, в който не го срещнеш. Неканен гост, неискан гост... Питаш се защо и докога, а никой не ти дава отговор. В този миг светът сякаш е забравил за теб. Всеки друг върви напред, живее! А ти?... Той е там, вътре в празната ти стая, седи и чака. Но какво? Душата ти не иска той, животът - също. Чудиш се какво да правиш, как да постъпиш и какво иска той. Ще му дадеш всичко, само да си тръгне. „ДА ИЗЧЕЗВА" - казва твоето съзнание, но как да го прогониш?! Той иска само едно - да го погледнеш... Наглед е така лесно, дори безсмислено. Но можеш ли?!... Ако устоиш на неговия поглед, той ще си тръгне. Но можеш ли, питам те пак?...
           И на мен на гости беше. Дълго седя. Лутах се като бездомна, страдах, плаках. А той седеше там ,безмълвно, нагло... „КАКВО ИСКАШ? ЗАЩО СИ ТУК?" - не получих отговор. Минаха хиляди години за душата ми и животът ми искаше да се махне, да избяга. Сякаш нямаше място за двамата в тая стая! Животът струва да погледнеш две очи! Струва ли си?СТРУВА ЛИ СИ?... Тогава се изправих. „ЖИВОТЪТ СИ Е МОЙ, НА НЕПОЗНАТ НЕ ГО ДАВАМ". Изправих се бавно, вяло и незнайно откъде долиташе въпросът - „ЩЕ БОЛИ ЛИ?"... И точно в този момент аз вдигнах очи. Погледнах го! Очите ми искаха да се отвърнат, болеше ги, плачеха. А там, в ъгъла на непознатия, стоеше моето отражение. Нима това съм аз? Нима сама си причинявам болка?Очите ми парят, не издържат. Но съзнанието ми е чисто и погледа си не отмятам. Та това там съм аз! Просто аз. Но някак студена. Някак властна. Непобедима. „НЕ! МАХАЙ СЕ! АЗ НЕ ИСКАМ ДА СЪМ ТЕБ!" Очите ме боляха, но нещо в мен кънтеше все по-силно и ме караше да гледам право напред, сякаш само с поглед щях да разбия на парчета образа там!... И ето! Става моят образ и си тръгва, без да каже дума, просто ей така. Обърна ми гръб и затвори вратата зад себе  си. „ТОВА ЛИ БЕШЕ? ПОГЛЕД? ПОБЕДИХ ГО С ПОГЛЕД..."... Да, в крайна сметка, това се случи. Гостът си отиде. Не знам дали ще се върне пак, но вече знам как да го прогоня!...

         Това е човешкият живот - борба! И тя е най-тежка, когато се води срещу него - СТРАХА! Неканеният гост, неисканият... Но аз вече знам, че мога да го победя! А за да го победиш и ти, се срещни с него - очи в очи! Без страх! И той ще си отиде...