Харалан Попов (1907 – 1988 г.)
В нашите представи мисионерите са хора, които посвещават живота си на каузата да занесат Благата вест за Божия Син Исус Христос до някое дивашко племе някъде в джунглите в Южна Америка, например. Със своята саможертва те дават шанс на диваците да чуят вестта, която може да ги направи свободни. Мисионерите често са неизвестни герои, които без да привличат вниманието върху себе си разпръскват светлината на Благовестието.
Трябва ли обаче да търсим образа на тези герои само в Южна Америка, Африка или Далечния изток? Има ли ги тях и сред нас – в страната ни, в града ни? Можем ли да ги открием в драматичната история, която е оставила дълбок белег в съзнанието на народа ни? Съществуват ли такива герои, които са си проправяли път с меча на Словото в гъстата джунгла на дивашките езически сърца на живеещите тук и са направили нужното животът на местните хора да тръгне към светлината на Христос? Забравени или напълно непознати лица започват да изплуват от сенките на миналото, но очите ми се спират на един конкретен силует. Той принадлежи на пастор Харалан Попов.
Дълбоко от скрина на забравата се появяват епизоди от драматичния живот на този български мъченик, който в продължение на 35 дни е захвърлен в пълен мрак в карцер дълбоко под земята, където влагата и гладът, на които е подложен го довеждат до крайно отчаяние; страдалецът, който е изтръгнат от семейството си, за да прекара 13 години в различни комунистически затвори в страната, както и в най-големия лагер за политически затворници – „Белене”; „врагът на народа“ пред чийто очи надзирателите в Белене без съд и присъда екзекутират не един и двама негови приятели; обикновеният човек, който заедно с много други се бори за всяка глътка въздух в претъпканите затворнически помещения.
Колко опасен престъпник всъщност е пастор Попов, за да бъде лишен от свобода в продължение на толкова време? Какво в крайна сметка е провинението му, за да преживее всичкото това нечовешко страдание? Отговорът на тези въпроси е простичък. Престъплението на пастор Попов е най-тежкото във времената на незачитане на човешкото достойнство. Той е виновен за това, че обича Свободата.
За Харалан Попов трънливият път на страданието започва в 4 часа сутринта на 24.06.1948 г. На вратата внезапно се позвънява и двама цивилни и един униформен милиционер нахълтват в дома му и заявяват, че са дошли да извършат обиск. В продължение на три часа те претърсват всяко ъгълче в къщата, след което отвеждат Божият служител в управлението за „малка справка“. Справка, която продължава 13 години; години изкарани в няколко затворнически килии и един концентрационен лагер.
Първият разпит преминава в крясъци и побой. Следва втори и трети и четвърти… разпитите сякаш нямат край. Един ден в стаята на мъченията влиза Вело Чанков. Вело е познат на Харалан от детските му години. Първоначално пастор Попов се зарадва, но после вижда в лицето на някогашния хлапак страшната промяна. По късно става ясно, че именно Чанков е организирал процеса срещу евангелските пастори. Харалан обаче решава да разбере причината за задържането си и пита: „Какво съм направил, Велчо?“ Отговорът, който получава е под формата на крясъци „Не ме наричай повече, Велчо! Аз съм другарят Чанков, а ти си арестант Попов. Никога не го забравяй. Трябва да се покориш и да признаеш престъпленията си. Ще разбереш, че не си играем. Няма да те оставим да станеш религиозен мъченик. Ако те превърнем в такъв само ще укрепим християнството. За глупаци ли ни мислиш? Ще те клеветим и черним, докато и християните започнат да произнасят името ти с отвращение.“
С тези думи „другарят“ Чанков още веднъж разкрива колко коварни въсщност са комунистите. Методите за манипулация на обществото са използвани още от древни времена и са актуални във всеки исторически период, но са особено популярни във времето на комунизма. Основната цел на последователите на Маркс и Ленин е да заглушат или изкривят гласа на истината, за да уплашат, объркат, поробят и ожесточат хората в името на утопичния строй, който се стремят да изградят. „Целта оправдава средствата” е техен постулат, който те следват с фанатична последователност.
В предварителния арест пастор Попов получава по две филии хляб на ден и по шест лъжици супа. Целта е да бъде пречупен от недохранване. Комунистите не се опитват да промият мозъка на пастора, защото са наясно, че няма да успеят; по скоро намерението им е да пречупят волята му с унижения, изтезанията и глад. Мъченията са подготвени така, че да лишат човека от собствената му воля. И сякаш успяват. Харалан наистина губи волята си. Започва да халюцинира. Тогава „признава“, че е първокласен шпионин. Лишен от воля той подписва документите със „самопризнанията“, които са подготвени от комунистическите следователи. По този начин той е „подготвен” за процеса срещу евангелските пастори.
В края на месец март 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение по въпроса за протичането на „пасторския процес“. Процесът трябва да има широк обществен отзвук, за да може християнството да бъде атакувано успешно. Комунистическите власти прилагат на подсъдимите старите тактики по разлагане, дискредитиране и неутрализиране и сякаш успяват. Присъдите са произнесени на 8-ми март 1949 г. Васил Зяпков, Янко Иванов, Никола Михайлов и Георги Чернев са осъдени на доживотен затвор, а Харалан Попов и други негови колеги получават по 15 години затвор.
След издаване на присъдата пастор Харалан Попов преминава през сливенския и шуменския затвор, а после е изпратен и в концентрационния лагер в Белене. Работният ден в лагера е осемнадесетчасов – от 3 сутринта до 9 вечерта. Много хора измират заради прекомерната работа и оскъдната храна. Понякога пазачите разстрелват лагерници в непосредствена близост до Попов. Приближават се, вадят пистолет, опират го в главата на избран на случаен принцип лагерник и натискат спусъка. Един ден, няколко от затворниците виждат заек, и понеже са изгладнели до краен предел решават да го убият, да го скрият и да го изядат след вечерната проверка. „Коварният” план обаче е докладван на пазачите. Пред строя те пребиват клетника, който е убил заека, толкова жестоко, че окото на човека изтича пред погледите на ужасените затворници. Лагерникът Попов ежедневно се сблъсква с такава невероятна жестокост, че е трудно за човешкия ум да си я представи. На помощ обаче идват цифрите – от 6000 затворници в Белене оцеляват само няколко стотин.
След унгарската революция пастор Попов е преместен в затвора в Стара Загора. Там среща католически свещеник, който го осведомява, че в затворническата библиотека има Библия. Очевидно затворническата управа е пропуснала да отчете, че омразната за комунистите Книгата на книгите се намира точно под носа им. Попов я взима и започва да я препоръчва на другите затворници; от ръка на ръка тя достига до много хора. И така зад затворническите стени пастор Попов намира ново паство. Под формата на уроци по английски Божият служител започва да обучава новите вярващи в Божието Слово. Понеже никой от пазачите не знае английски език, стражите не разбират, че уроците на Попов всъщност са християнски проповеди.
Тринадесет години след като е вкаран в затвора, все пак Попов е пуснат на свобода. Отвъд решетките обаче той разбира, че е излязъл от малкия затвор, за да попадне в големия зандан на комунистическа България. Животът извън телените огради изглежда сив и безличен. В разговор с брат си Харалан Попов разбира, че докато е бил в затвора комунистите са заглушили гласа на големите църкви. Нелегалната църква обаче продължава да функционира, защото никой не може да унищожи Христовия народ. Пастор Попов заминава за София, където започва да води една от нелегалнате църкви в столицата.
След сериозен дипломатически натиск пастор Попов все пак получава възможност да отиде при семейството си в Швеция. На 31.12.1962 г. в 10 сутринта излита за Прага, оттам за Източна Германия, а десет минути преди новата 1963-та година самолетът каца на летището в Стокхолм. Да бъде със съпругата си и с двете си деца е като прекрасен сън за изстрадалия български проповедник.
На запад Харалан Попов става посланик на преследваната църква зад Желязната завеса. Той издава книгата „Изтезаван заради вярата си”, в която описва преживяванията си в ада на комунистическите затвори. „За българите ДС означаваше изчезване, страдания и смърт”, пише в книгата си пастор Попов и продължава „над вратата на една килия беше написан цитат от „Божествена комедия” на Данте: „О, вие, що прекрачите тоз праг, надежда тук всяка оставете.” Колко точно! Умрелите тук са повече отколкото тези, които са излезли живи.”
Въпреки нечовешките мъки, които преживява обаче пастор Харалан Попов е щастлив, че посред всичките изпитания е имал възможността да достигне много хора с най-великата вест – вестта за спасението на човешката душа чрез вяра в Божия Син Исус Христос. Пастор Попов е щастлив въпреки страданията си, защото е истински мисионер. Точно като един от онези, които със своята саможертва осигуряват шанс на недостигнатите от Южна Америка, Африка или Далечния изток да чуят единствената вест, която може да ги направи свободни.
© Явор Костов All rights reserved.