Случвало ли ви се е да прочетете нещо, което ви очарова дотолкова, че си казвате: “Сякаш аз съм го писал”. И страшно да ви се приисква да го прочетете отново. Но когато го направите след известно време, с учудване да откриете, че смисълът не е бил този? Или поне думите, които сте си мислели, че сте прочели, просто ги няма. Вие сте си преразказали наум темата. Направили сте някаква трудно обяснима асоциация и ви е обзела радостта на съпреживяното.
Наскоро прочетох едно интервю на проф. Б. Биолчев. Измежду многото теми, които бяха засегнати, особено ме накара да се замисля едно негово впечатление, че хората като че ли възприемат любовта като даденост, като нещо, което неминуемо се случва на всеки и затова някои се дразнят от афиширането на любовта. Всъщност истинската голяма любов била нещо рядко и изключително. Замислих се как е по-добре да напиша: “била” или “е нещо рядко и изключително”; дали да се присъединя към тази мисъл или да я оборвам. И проява на мъдрост ли е общоприетото мнение? И действително има ли голяма любов?
Истината е, че когато се върнах да препрочета интервюто, май не открих думите, които търсех. Но мисълта ми вече се беше развихрила около темата и я дописваше. Нима не са достатъчно силно доказателство тоновете изписани стихове, писма и есета, посветени на голямата любов? Е да, но запитвали ли сте се как е продължил след това животът? Срещала съм и едно почти еретично питане: "Какво е станало с принцесата, след като се оженила за принца от приказките?". Животът ни предлага ограничен брой сценарии. Например, двамата заживяват заедно и им е все по-трудно, до невъзможност, да държат любовта на повърхността на морето, наречено ежедневие, без да я удавят. Или любовта се развива, следвайки естествения си ход, и бързо умира. На нейно място идва нова и циклите се повтарят. И в двата случая след достатъчно опит естествено е да претръпнеш за изключителността на любовта. Сещам се за една учителка (беше млада, току-що завършила) по френски език, която ни казваше: “Прочела съм толкова книги, че никакъв сюжет не може да ме изненада. Единственото, което можеш да откриеш в книгите, е своеобразният начин, по който авторът разглежда темата”. Дали и аз не съм стигнала до аналогични прозрения за живота въобще?
Но все пак, ако нещо се случи, така че да прекъсне естественото развитие на нещата, в момент, когато любовта е в своя апогей, да, тогава настъпва трагизмът. Когато си правил хиляди планове за съвместен живот, когато възприемаш живота като безвремие, когато за теб другият все още е най-прекрасното същество, независимо, че вече прозираш недостатъците му, когато все още не са се появили взаимните претенции, точно тогава в един миг, с един удар загубваш любовта. И в уж победното шествие на живота разбираш, че смъртта е тази която има безграничната власт. Защото всичко друго е поправимо, но не и смъртта. Тогава именно, на фона на безвъзвратната загуба, имаш шанса да осъзнаеш колко велико чувство е любовта. 
А предателството? Ако към тази чудата смес от човешки взаимоотношения се прибави и то, както става най-често? А ако си приел предателството като необходимата цена, която плащащ, за да имаш голямата любов? И в един миг смъртта слага точката. Не. Удивителната на твоите жалки усилия да налагаш волята си над съдбата.
Понякога един такъв сблъсък водел до израстване. Сещам се и за Алфред дьо Мюсе, с неговото “Нищо не ни прави тъй велики, както голямата болка”. Не винаги обаче. Дори ми иде да извикам: “За какво ми е притрябвало да израствам духовно, след като човекът, когото обичах, вече го няма!” Но терзания от този род си остават за сметка на самите нас. И осъзнали или не тези истини, трябва да намерим своя начин на приспособяване. Защото времето неумолимо продължава. Животът си иска своето. Нямаше да продължава да се самоподдържа, ако всички ние предварително знаехме за болката, която сме осъдени да изпитаме, без право на помилване.