Не знам поради каква причина, решавам, че ми се пише в 2:54 след полунощ, когато всъщност очите ми, уморени, се опитват да се скрият за почивка под клепачите. Сякаш противопоставям в битка умората в тях и умората в себе си и с полузрителски интерес наблюдавам. Наблюдавам нея – цялата заслабнала, с размазан очен грим, стари домашни дрехи и без съществени стимули, моята душа… Учудващо, или не съвсем приличаща на външната ми обвивка в настоящия момент. И тя стои на прага на къщата, пълна със стотици спомени в своите безброй стаи, и се опитва да проумее какво държи живо в себе си. Останала ли е прашинка емоция в спомена за някого и изобщо капака желание да си спомня за когото и да било? Толкова много скитала, на толкова много пристанища акостирала и никъде не успяла да спусне за повече от момент своята котва. Душа на номад, или по-скоро душа-номад. Има ли нещо живо в мен? Спомням си как преди обичах да слушам тежки балади и да плача. Плачех винаги. Преоткривах себе си в текстовете, в лирич ...