Хората говорят, че всичко е предопределено, че сме безсилни пред камъните и стрелите, с които съдбата ни засипва, че е трудно (невъзможно може би?) да се преборим със собствените си страхове и да овладеем юздите на битието: и вярно - как мога да се боря срещу любовта си към теб, когато нещата се изплъзват от контрола ми, когато случаят изсече името ти като с длето в сърцето ми и сякаш ме жигоса с най-сладкия жиг?
Би ти се видяло странно всичко това да се е случило с мен в един миг – защото от както те видях за първи път е изтекъл само миг, ала най-дългият и най-сладко–мъчителният в живота ми, дните и нощите се сляха в един общ пейзаж от пастелни тонове, понякога мрачни (най-тъмните ми часове, когато не вярвам, че ще ме сметнеш за достойна), понякога светли (когато ме обземе еуфорията на любовта ти).
Когато затворя очи, контурите на фигурата ти, чертите на лицето ти пробляскват в разтерзаното ми съзнание, лутам се из дебрите на собствените си страхове и очаквания, и не зная какво да пра ...