Тик-так, тик-так...
Времето върви, не спира своя ход, не поглежда през рамо назад, не забързва своя ритъм, не го забавя... дори не спира уморено. Търкаля си се като огромно
нащърбено колело и прегазва през мен глухо за болезнените ми писъци.Бях дете... Тичах неуморно, да го надбягам, забавлявах се и с разрошени косици,
заливах със смеха си слънчеви и дъждовни дни, звездни и беззвездни нощи. Не
знаех и не исках да знам, че времето не може да се надбяга, че то е в нас и не
можем да избягаме от предопределеното ни време... Не знаех, че не може и да се
върне обратно неговия ход и да тръгна отново рамо до рамо с него, без да
бързам, без да се подавам на емоциите и предизвикателствата му.Усмихвам се... Виждам онова малко усмихнато, синеоко, безгрижно момиче с
разрошени и разплетени плитки, с ожулени да кръв колене и
лакти. Тичам, прескачам селското дере, катеря се по най високите дървета,
лазя из храсти и и коприва с бандата момчета... Нищо, че пак ще бъда
наказана, че пак, стиснала до кръв ...