„Не казваме истината на този, който не я заслужава". Преди време прочетох някъде това изречение и реших, че е вярно. Сега започвам да се замислям. И кой заслужава истината? Всички твърдим, че искаме да я чуем, но дали сме готови? Лесно ли е да я приемем? Казваме, че за да говорим истината, трябва смелост, кураж. Но същото е необходимо и за този, който слуша. Готови ли сме да понесем този „товар"? Разбира се, когато това, което ни кажат, съвпадне с нашето мнение и не наруши спокойствието ни, сме щастливи и го приемаме безусловно. Но ако не е така, не се ли опитваме да „настроим" истината към нашите чувства и мнение? Задаваме уточняващи въпроси, търсим оправдаващи обстоятелства. И ако не чуем нещо, поне малко смекчаващо чутото, настроението ни рухва, целият ни ден се скапва, а понякога това трае доста по-дълго. Случва се дори да упрекваме този, който е уважил искането ни да чуем истината. И така всеки път, когато нещата не са, каквито искаме. Дали тогава не е по-добре да не настояваме то ...