Призракът на отминалата любов се бореше с наранената душа. Тъгата като лястовиче пронизваше спомените по теб... Написах писмо, адресирано до надеждата, която молех за един едничък шанс – да те видя отново. Унижавах се чрез всяка истина, която щеше да прочетеш. Ето, накажи ме отново, урока – не ще приема. Не желая. Нямам достатъчно воля да кажа: Край! Обичам те, кажи как да спра? Как да залича образа ти мил и нежен от сърцето си? А онзи див копнеж по летните нощи, с дъх на ласки и споделеност?... За пясъка, залеза, морето, плановете за бъдещето... Писмото е в ръцете слаби. Чудя се да го изпратя ли по пощата. Емоциите се сблъсват с част от разума, стават самотни гларуси от вяра. Телефонът не звъни. Как мечтая за един невинен звън, отърсващ тъгата и призрака на миналото! Моля те, любов, обади се! Смили се над красивите изсъхнали рози! Успокой претръпналите устни. Погали самотния ми порив към хармония.
Призракът на отминалата обич се спотаи зад ъгъла на стаята Мълчеше. Денят беше към своя ...