Снощи гледах как слънцето обгръща облаците с красота при заминаването си. Обещаваше им, че отново ще ги прегърне и дари с любов, и сияние, а те тръпнеха в прегръдките му. Малкото звезди, които вече бяха застанали на пост, го изпращаха с блясъка си... Спомних си как се разтопявах, когато потъвах в прегръдките ти, а ласките ти ме изпепеляваха като огън. Бях толкова щаслива тогава, но всяко щастие си има своя край.
Времето ми показа, че пясъка в часовника е изтекъл и трябва да свикна без теб. Как да го направя, как да забравя, как? Ти беше част от мен, половинката от сърцето ми. Днес слънчевата ти усмивка вече я няма, няма го блясъка на очите ти и топлината на ръцете ти. Цветът на живота ми е вече черно-бял, защото ти беше художникът, разкрасил го като дъгата. Сърцето ми е посърнало, лицето ми не знае вече какво е смях, очите ми са водопад от сълзи, ръцете ми не прегръщат нищо, защото за тях ти беше всичко.
Снимката ти още стои между пръстите ми, които се опитват да почувстват кожата ти, ...