Основна разграничителна линия между изкуство и псевдоизкуство е безспорно наличието, респективно липсата на достоверност. Липсата на достоверност е характеристиката, отличаваща произведението на изкуството от онази форма, която го наподобява, без да носи вътрешната му емоционална, нравствена и художествена сила.

На въпроса „Може ли да се говори за приоритет на съдържанието спрямо формата?” Антонио Грамши отговаря: „Може, но в този смисъл: че художественото произведение е процес и измененията в съдържанието са и изменения във формата; ...”

Но какво се получава, когато съдържанието отсъства, когато то е фалшиво, недостоверно? Тогава онова явление, което иска да мине за произведение на изкуството, заема формата на един или друг художествен стил, подражава на тази форма, копира я и я изпълва с това чуждо на едно произведение на изкуството съдържание. Това е вече една външна форма, лишена от смисъл и логика: forma sine substantiam  - форма без съдържание: това е псевдоизкуството. Тази форма вече не е формата на произведение на изкуството, в този смисъл нейната взаимосвързаност със съдържанието е прекъсната, тя съществува сама по себе си, както и псевдосъдържанието съществува само по себе си, несвързано с онова, което уж иска да изрази, да обрисува. Защото истинското съдържание – това е наличието на достоверност.

В какво се изразява достоверността?

Нека първо разгледаме този проблем от гледната точка на твореца.

Поетът Антонио Мачадо казва по повод намеренията и идеите, които са го водели при написването на стихосбирката му „Самоти” :

„Мислех, че основата на поетичното не е думата с нейната звукова стойност, ни цветът, ни редът, ни една съвкупност от усещания, а едно дълбоко потрепване на духа; това, което влага душата, ако има какво да влага, или това, което казва, ако изобщо нещо казва, със собствен глас в отговор на допира с околния свят. И дори мислех, че човекът може да долови някои думи от един вътрешен монолог, като различи живия глас от мъртвите отгласи; че той може също, като се вгледа в душата си, да отгатне мислите на сърцето, разностранните прояви на чувството.”

За една от картините си художникът Пол Гоген казва: 

„Вложих в този портрет това, което сърцето ми позволи на очите да видят и най-вече това, което очите ми сами може би не биха видели.”

Тази мисъл определя наличието на достоверност от гледна точка на твореца – вътрешният живот на впечатления, чувства, представи, идеи, изразен в произведението на изкуството – този вътрешен живот се поражда от „гордата съвест” на твореца по думите на Маларме,  иначе казано, от неговата искреност в акта на творческо пресъздаване на действителността.

Нека се вслушаме в думите на Огюст Роден, когато казва, че „ всичко е прекрасно за художника, защото във всяко същество, във всяко нещо неговият проникващ поглед открива характера, вътрешната истина, която прозира през формата. А тази истина е самата красота. Изучавайте добросъвестно: не ще пропуснете да намерите Красотата, защото ще срещнете Истината.”

Според режисьора Акира Куросава, „да гледаш право в лицето действителността, макар и тежка, съвсем не значи да си песимист. По-скоро така може да се нарече онзи, който иска да отвлече вниманието на хората от реалния живот. Всички жители на земята трябва най-после да се замислят над своята съдба.”

С оглед на всичко написано дотук може категорично да се каже, че достоверността от гледна точка на твореца е най-вече достоверност на творческия импулс. Достоверността на творческия импулс включва и честното и благородно отношение към света и хората, към обществото и неговите недъзи – на практика всеки творец е изключително чувствителен спрямо несправедливостта и пороците на неговото време. И това е така, защото творецът е винаги човеколюбив - дори и тогава, когато в неговите творби не може да се открие нито един  положителен герой, то това е не неверие в доброто у човека, а бунт, велик бунт срещу грозното и злото.Винаги когато става дума за подобен  ”демонстративен песимизъм” у един творец, то това е един провокативен жест, форма на бунта на твореца срещу недъзите на времето.

От гледната точка на зрителя, на читателя, на съзерцателя или слушателя достоверността на изкуството се изразява в разтърсващата сила на внушението, за която Куросава казва следното: „Истинският дух на киното присъства тогава, когато зрителят усети тръпки по гърба.”

Така както някои видове раци намират свой дом в изоставените раковини на морските мекотели, така и празната форма, кухата черупка на псевдоизкуството се изпълва с друго, чуждо на действителния творчески акт съдържание – пропаганда, реклама, жаден за печалби шоу-бизнес: все явления, до болка познати от суровата капиталистическа реалност. Под шарената и лъскава опаковка на холивудските продукции „тлее”  едно - всяващото ужас, сеещо духовна поквара и не на последно място причиняващо ред психически проблеми -  нищо...”Нищо” от естетическа гледна точка, но „нещо” за джобовете на прословутите медийни и шоу-бизнес корпорации, печелещи за сметка на погубването на човешките мечти и блянове, на извращаването и осакатяването на въображението и творческото начало у човека.

Холивуд играе и една друга роля – в съответствие с горчивата истина, че едрия бизнес на корпорациите е пряко и неразривно свързан с властта, магнатите от Холивуд охотно обслужват политическите и пропагандни интереси на престъпната върхушка, която управлява обществото при условията на настоящата система.

Превръщайки се във световна фабрика за илюзии, комерсиалното”изкуство”, чиито безспорен символ е Холивуд, гради цял един свят от хитро поднесени фалшиви митове и лъжи, включително действащи върху несъзнателното внушения, които пораждат страх, раболепие, агресия или глупост, които осакатяват нравствено, емоционално и духовно, с едничката цел – да поробят съзнанието на хората в услуга на капитала и машината на държавния терор, да объркат и дезориентират възможно най-много, да разрушат естествените човешки ценности и да ги подменят с фалшиви...