Независимо от времето, една млада жена, с леко наведена глава и с прибрани коси, разхождаше кучето по близката поляна до блоковете. Не се набиваше на очи, а може би и аз нямаше да я забележа, ако не минавах на връщане от работа по същия този път.
И тази вечер, огряна от лунната светлина, тя замислено гледаше напред, без да вижда минаващите коли и хора... В прикритите черти личеше отминала тревога и обезсърчена младост. Тялото и бе фино, малко слабо, бе загърдена, облечена с яке, но в цялата и фигура имаше сякаш нещо аристократично. Нарекох я ”жената с кученцето” и много ми се искаше да я нарисувам. Отново да взема четките,боите и листовете и да се завърна, там, където изхвърлих ненужното преди време щастие, отричащ и обезверен.
Рисувам, рисувам и рисувам.... Не говорим, а мълчим. Не се познаваме, но сякаш съм я срещал в сънищата. Тя тича към мен, усмихната и косите и се развяват, красиви и мокри от силния есенен дъжд... Или вятърът нашепва в тях?... Не!... Ръце в ръце се преплитат... У ...