Какво представлява животът ни и какво сме ние в него? Общото помежду ни, може би е, че се впускаме в търсенето на една утопия - утопията за „розов живот с червени краища", а се различаваме по това, че търсим тази утопия изразена в различните за нас ценности. Какво имам предвид ли? Ами просто е... всеки от нас гледа филми. Там нещата са представени по интересен, но различен начин от реалността - говори се за принцове, принцеси; за цели семейства - техните драми и трагедии и за това как всичко накрая завършва добре. Опияняваме се от розови идеи и си даваме кураж в трудни моменти да продължим напред. Това, донякъде e хубаво, но също така доказва максимата, че оцеляват само силните, защото какво остава за онези, които след поредното си изправяне на крака попадат отново в беда и тогава се питат: „С какво съм заслужил това? Къде е и моята награда след проявилата се жестока съдба?" Залъгваме се, че сме недостижими, непобедими, свидетели сме на всяка една жестокост, която става по света, изпитваме съчувствие... но, до там - не можем нищо друго да направим и дори не можем да се поставим на местата на онези, които страдат, защото самите ние не сме го изпитали, а когато нещо такова ни сполети... се сриваме и си задаваме въпроса: „Защо точно на мен?" А всъщност, то винаги си е било там, очаквайки ни, но ние сме били достатъчно глупави да си мислим, че нас нищо такова не би могло да ни достигне. Жалко, не мислите ли, защото сме учени и продължаваме да се учим, защото се възприемаме за най-умните и интелигентни същества на планетата, а всъщност сме, може би, най - слаби и неподготвени за това, което ни очаква, това, което ни е приготвила съдбата. Затваряме очите си за всичко лошо, което правим и, което виждаме, с мисълта, че бързо ще премине, че всичко това е в името на общата възвишена цел, в името на благополучието на нашия вид. Може малко студено да звучи, но е така, ние сме просто вид, който се опитва да оцелее по един много странен начин, а именно чрез „самоунищожението си".
Всеки ден решаваме съдбата си, всеки ден се изправяме срещу самотата си - бягаме от нея, бягаме и от живота, криейки се зад приказки, музика и охота. Изискваме от хората да ни обичат, а всъщност, ние самите не можем да обичаме. Всеки ден времето бавно минава, докато накрая се усещаме, че време за нищо не ни остава и тогава се питаме: „Какво, дотук, сме постигнали - дали семейство сме създали или кариера изградили; какво и на кого след себе си ще оставим; каква частица от нас всеки ще запази?" Хората сме чисто и просто мазохисти, страхуваме се от това да останем сами и се лепваме един за друг, като удавници за сламка. Не виждаме кой ни почита и уважава, само преглътваме и продължаваме напред - сякаш никой с нищо не ни е обидил, никой с нищо достойнството ни не е потъпкал, затваряме очите си и отново се смесваме с хората, които са ни наранили. Странно, но това ни е в природата. При нас важи приказката: „Аз търся тебе, Ти търсиш нея, Тя търси друг, Той пък търси друга..." Жалко, нали, а ако всичко беше наред, животът би бил много по-прост и лесен, но тогава пък, едва ли щеше да е загадъчен и интересен. И все пак, каквато и съдба да имаме, каквото и да ни застига, не трябва да забравяме кои сме и за какво се борим; не трябва да позволяваме да потъпкват ценностите, достойнството и принципите ни - само така ще се отличаваме един от друг и само така ще ни почитат и уважават.
Алберт Камус пише: „Благословени са сърцата на тези, които не се поддават. Сърцата им никога няма да бъдат разбити." Говори се, че сърцето е най-силният мускул в тялото. Не, не мога да се съглася с това - то е по-ранимо дори от тялото. Затова не мога да се съглася и с написаното от Камус. Ако се благославят сърцата на тези, които не се поддават, защото никога няма да бъдат разбити, то тогава тези сърца нищо не трябва да чувстват. Тогава не само няма да има тъга, умора и сълзи, но също така няма да има и радост, любов, мечти. А, ако няма чувства, тогава всичко губи смисъл. Къде отиват грешките, поуките, а и борбата за по-добър и хубав живот. Къде, изобщо, отива желанието ни за живот? Не, решението не е в това да не се поддаваме на емоции. То е в това, да се научим да владеем тези емоции. Да посрещаме с високо вдигната глава успехите и несполуките си, защото всеки момент от живота ни е важен, всеки момент, който изживяваме има значение за нас - за настоящето и бъдещето ни. Може би сега ще попитате дали ние определяме моментите или те определят нас? Няма правилен и точен отговор на този въпрос, но има различни мнения и гледни точки. От една страна, в настоящето, моментите ни определят като такива, каквито сме, защото те са всички онези действия, които сме извършили и всички онези решения, които сме взели. От друга - ние определяме моментите в нашето бъдеще. Ние определяме какво, как и защо да се случи. Т.е. само ние имаме контрол над живота си. Просто трябва да го разберем и да се възползваме от този факт, защото в противен случай ще продължаваме да се влияем от всичко и от всички; ще продължаваме да вземаме пример от другите и да постъпваме така, както биха постъпили те. Но, ще дойде ден, в който много ще съжаляваме. А, когато този ден дойде ще си задаваме въпроса: „Какъв би бил животът ни, АКО....?
Е, разбрахте ли каква е поуката?! Живейте, но го правете, както вие си знаете и искате. Така, когато сгрешите, ще вините само и единствено себе си. А, когато постигнете успехи ще знаете, че не зависите от никого, а дължите това само и единствено на себе си. Гарантирам, че усещането ще бъде страхотно. Разбира се, приемайте съвети, но дотам. На първо място поставяйте своето желание и преценка, а след това определете дали получените съвети могат да бъдат достатъчно важни и належащи, че да се откажете от собственото си мнение по проблема или могат да бъдат подминати и можете да се доверите на инстинкта си. Това е много важно, защото в този момент ще разберете, че сте свободно мислещ и разсъждаващ човек, който сам разрешава проблемите си. Отстоявайте позициите си! Никой не може да ви накара да направите нещо, което не искате, освен, ако не му се поддадете. След толкова много негативизми и тук-там някоя положителна точка за живота знайте, че не трябва да се отказваме от него. Трябва да вярваме, виждаме и оценяваме хубавите моменти. Това ще ни направи по-добри и ще ни помага да вървим напред.
© Александра Василева All rights reserved.