Afterlife-Speck of Gold (Chris Coco).mp3-

                                     поздрав за хората, които се сливат

                                     с музикалния фон!

Казвате, че живея в илюзия.Илюзия, която ме убива, която изтощава организма ми, но храни психиката ми. Живея в моя свят - измислен, но поне е такъв, какъвто го искам. Желанията ми минават като тънка линия през носа ми, която сякаш разчертава границата реалност-измислица. И аз преминавам тази лента с още една, защото предпочитам да съм в илюзията. Живея един живот! Знам,че звучи необмислено и банално, но за мен е така. Не казвам, че искам да опитам от всичко, а че предпочитам да живея малко, но щастливо... Вярно е, че шарените хапченца които пия, с весели картинки по тях, ми помагат само за период от време, но и той ми достатъчен, за да се почувствам добре.
... Защо ли? Защото чувството е красиво. Влизам в дискотеката и усещам музиката, виждам музикалния фон, виждам хората от друг ъгъл, виждам дори и себе си, такава каквато съм -истинска, спонтанна, неконтрулируема... И не, не ми казвайте, че ще се побъркам, защото дори и да е така, поне ще знам, че съм щастливо луда!

... Обичам спомените си, спомените от тези "развратни нощи", както ги наричат хората неусетили чувството. Животодаряващо е, стимулиращо е. Странно е как човек може да бъде по егоист и от това, което си представя. Странно е как спира да те интересува всичко и си там, където искаш... Никой не може да те нарани... Не се чувствам слаба, не се чувствам зависима... чувствам се... богата. Защото мога да съм си аз и да бъда спонтанна, защото спонтанността е тази, която забърква шибания човешки филм (живота). Аз реших да бъда такава, поне докато не ми омръзне. Защото минавайки еуфорията, напускайки зоната на щастието, лентата се отмива от новонастъпващите часове.

И тогава, да, тогава наистина ми е самотно и ужасно виновно, тогава наистина съм на едно студено и мрачно мястно... но, както казах, обичам спомените си и музиката... този транс, това стоене на едно място, и усещане как кръвта ти се движи едва ли не студена по вените... ето това е чувството, което ми помага да преживея времето до настъпването на преминаване на линията!... Не ме съдете, не искам да ви кажа "опиянявайте се от наркотиците!"... Искам да кажа друго... Искам да вдъхна сили на тези, които са започнали и да представя нещата на тези, които не са, за да не ги гризе любопитството, защото то убива...

Не се знае дали вашият илюзорен романс, ще бъде като моя... може с вас да е по друг начин, но това   е моята гледна точка, моята призма... А на хората, които ще ме упрекнат, ще кажа следното:

                       "И всичко ми крещи, че съм заминала!
                          И всичко ми крещи, че мен ме няма!
                          И странно ли е, щом е минало,

                        че искам в миналото да остана?!

                          "Умряла съм" - написах над леглото,

                        Вратите си зазидах за стените!                       

                        Не ми е нужно никакво "защото!"

                        Поисках го! Направих го! Финито!"

                              П. С. (Искам да уточня, че тези стихове 

                                          не са мои, но ми харесаха много. :)