Каква ще станеш като пораснеш? Ах,колко досаден е станал този въпрос за малкото

момиченце, което трябва да избира между певица, актриса, лекарка или

учителка..не защото мечтата му един ден като порасне е да пее или рисува, а

защото големите очакват такъв отговор. Родителите ни ни възпитават като

личността, която са искали да станат, но поради една или друга причина не са

успели.И един ден, когато си отворим очите за реалността разбираме,че всъщност

ние сме смесица от характерите и идеалите на родителите си, а нашите деца ще

бъдат огледалото на собствената ни душевност...така замислено, малкото момиченце

стоеше до прозореца и си даваше сметка колко различни пътеки има пред себе

си.Дали ще съумее да тръгне по правилната един ден...Как ще я разпознае сред

останалите? Дали трябва да тръгне по най-обещаващата-там, където всичко изглежда

лесно постижимо, достъпно и логично- да следва стъпките на родителите си, които

ще я подкрепят по пътя на нейното израстване в съответната сфера.Или да избере

тъмната, плашеща с неясния си край уличка, която може да се окаже задънена, да

бъде грешната стъпка, препънката за която да съжалява горчиво, но може и да не е

еднопосочна и да я изведе до мястото, където тя винаги е искала да отиде..да

сбъдне мечтата си!
 Колко различни са хората-помисли си малкото момиченце, и как по своему всеки се

стреми към щастие. Едни се борят за прехраната си и се трудят само за да има как

да преживят. Други се борят за име и слава, дават всичко от себе си за

професионалната си реализация, и израствайки професионално те намират щастието

си, чувстват се удовлетворени беряйки плодовете на труда си, и това им е напълно

достатъчно!
 Живота обаче понякога е жесток и не тече според плановете ни. Понякога трябва

да се примирим, че и ние както всички хора грешим, че понякога в желанието си

всичко да е съвършено до край не взимаме правилното решение и намираме утеха  в

сълзи,алкохол или дрога, вместо да се замислим на какво са ни научили тези

грешки, как занапред да не ги допускаме и да ги приемем като бариера, която

можем да надскочим, а не да се предадем. Страшно е когато човек се предадава,

жалко е да погубва мечтите си и да потъпква амбициите си. Да се отдава на

зависимостта, и да наранява не само себе си, но и близките си, да отблъсква

приятелите си, и малко по малко да остава сам...Сам с погубения си в

самосъжаление от неуспеха живот.И гледайки как стремежите му се сриват и

избледняват, още повече се отдава на депресията и потъва в морето от алкохол или

наркотици, където вече няма спасение и за давещата му се душа...Жалко е когато

гледаш как някой се съсипва, и си безсилен да му помогнеш!
 Не знам каква ще стана като порасна, но знам каква не искам да бъда! Не искам

да гледам как наранявам хората, които най-много обичам! Как зачерквам и

последните си шансове да намеря стимул за живот, как бавно и сигурно убивам

всякакво желание за борба, как загивайки нелепо съжалявам за грешката си.
 Дано след години, когато от малко момиченце се превърна в зряла жена,

прочитайки тези редове да си кажа: Има смисъл да живея, да се боря и да се

развивам! Харесвам живота си!