Това ли е да си мъртъв? Та... нали...
Това ли е да си мъртъв!?!?
Та аз не почувствах нищо... А трябваше ли? Не знам... Може би. Може би? Дали?
Затварям очи - какво става? Къде отивам? Не искам да ходя! Тялото ми е все още тук! Дали пък не мога да си вляза обратно? Там си се чувствах пределно добре. А... баба. И Цвети. А тя защо не влиза? Толкова ли ме мрази?! Нима дори сега ме мрази и ми завижда?! А! Емо... Здравей... или пък не. Той защо седи на пода... нещо тук не е наред.
Трябва ли да изпитвам нещо? Страх? Любов? Мъка? Носталгия? Нещо? Трябва ли да чувствам нещо?
А, и Тони, и Наталка... Всички са тук. И баба плаче... странно.
А, и мама плаче. А Цвети не. Толкова ли ме мрази?
И стоях там, и слушах мислите му. И плачех, и страдах. И копнеех, и желаех... Но не можех да направя нищо. Той си беше отишъл и света вече беше различен... Исках да го оставят там... да не го прибират още. Млад е... имаше много дни пред него. Много щастие и любов.
Видях го с дете на ръце и жена до себе си. Беше красив, преуспял. И щастлив. Работеше в банка. Шеф. Голяма клечка. Но не се натрапваше. На 27 се ожени. За красиво момиче. Три години им беше разликата. Казваше се Анна. Красива и мила - с големи сини очи и светла коса. Приличаше на ангел. И за него бе именно това - ангел. Имаха дете - момиченце. Тя пък се казваше Илина. Кръстена бе на никого. Или пък на майка му. Не можаха да решат. Майка му много се радваше. Бе горда, щастлива... Често идваше в София на гости, да ги види. Да им помогне с каквото може. Майка му харесваше Анна. Одобряваше я. Защото правеше щастлив сина й. А Илина обожаваше. А тя бе красиво бебе - малка, сладка, с големи кафяви очи - като на баща си - и сладка усмивка. И тъмна коса. На баща си приличаше. А след две години им се роди и син, Ангел. Сладур и той. И той приличаше на баща си. Илина не го искаше в къщата отначало... но после не можеше без него. А Анна беше на седмото небе от щастие. И той беше щастлив. И горд. Нали имаше син! Почерпи всички подчинени. След три години му се обадиха от Германия. Шефовете му. Предложиха му работа в Берлин. Престижна. Платиха всички разходи по пренасянето. Илина беше изумена от Берлин. Ангел не толкова. Ама той беше още малък. Не разбираше. Анна беше щастлива. И той бе щастлив. Само на майка му й беше трудно. Тъгуваше. Въпреки че той често се обаждаше. Да я чуе как е. След година се върна в България. Тъжен повод. Сестра му. За погребението й. Тъжно му беше. На майка му й беше тежко. Върнаха се всички. И Ангел, и Илина, и Анна. Майка му се разведри. Мислеше за внуците си. Те бяха прекрасни. А Цвети му липсваше. Понякога. Рядко. Не се сещаше за нея често. И тогава се случи най-гадното. Илина се разболя. Тежко беше. Той напусна работа и тръгна по болници с нея. Анна тръгна на работа. И на нея не й беше леко. Мъка й беше да е далеч от детето. Но той знаеше какво е. Той можеше да й вдъхне надежда и вяра. Страшно беше. Тогава той я сънува. Сънува Цвети. Тя беше щастлива. Усмихната. Махаше му с ръка. Красива беше. По-светла отколкото я помнеше. Сияеше. Той се изплаши. Помисли си, че Цвети ще вземе Илина. Отиде на гробищата. Да говори с нея. Не вярваше, че тя го чува. Седна до гроба й. Говори й. За любов и щастие. За живота си. За това, че не може да изгуби Илина. И тогава й каза, че му липсва. Звъннаха му по телефона. Беше лекарят. Той се изплаши. Не смееше да попита нищо. Не можеше да чуе думите. Не можеше. И не трябваше. Лекарят му каза все добри новини. След две години Илина се оправи. Добре беше. Майка му беше щастлива. Въпреки че всеки ден ходеше до гробищата. Цвети й липсваше. И как иначе - дете й беше. Но той компенсираше мъката. Щастлив беше, здрав, с красиво, добро и силно семейство. След десет години Илина завърши гимназия. Беше много щастлива. А баща й беше горд. Тогава той отиде на гробището. Сетил се беше за Цвети. Остави на гроба й бяло цвете. Заплака. Липсваше му. Искаше да сподели с нея толкова много неща. За работата си. За семейството си. За щастието си. Същата година заминаха. Всички. Дори и Ангел, който не искаше. Заминаха за Германия. Там се устроиха. Отново. След 23 години той пак беше щастлив. През целия си живот бе щастлив. С Анна беше. Гледаше телевизия. Имаха нова машинка. Технология. Подарък от Ангел. За Коледа. Радваше се й се. Прегръщаше Анна. Каза й, че я обича. Целуна я. После затвори очи и подпря глава на нейната. Заспа. Завинаги. Цвети го чакаше на прага. Светлината беше зад нея. Той й се усмихна. Прегърна я. Каза й, че съжалява. Че я обича. Че му е било мъчно за нея. Попита я дали ще бъдат добре. Тя само му се усмихна. Каза му, че няма по-щастливо семейство от тяхното. Те се обичаха и подкрепяха. Имаше ли нещо по-важно от това? Цвети го хвана за ръка. Той се стъписа. Беше на 30 и нещо. Млад. После погледна Цвети. Тя пък бе на петнайсет. А той на шестнайсет. Умря. Щастлив. Със семейство. Което беше щастливо. Умря. Спокоен. Защото беше щастлив.
А те го взеха твърде рано. Можеше толкова да даде на света. А те го прибраха. Седях, виждах неосъщественото му бъдеще... и плачех. Плачех за Анна, която няма да живее щастлива, а мъжът й ще я скъсва от бой. Плачех за Илина, която ще бъде изнасилена на тринайсет, а после ще започне да проституира. Плачех за Ангел, който на шестнайсет ще умре от свръх доза. Плачех за майка му, защото щеше да остане без детето си много рано. Плачех за Цвети, която ще изгуби и себе си, и смисъла. Плачех и за него.
Въпреки че той сега е щастлив.
© Цвети Димчева All rights reserved.