ВАЖНИЯТ ВЪПРОС Е: „КАКВО СЕ ПОСТИГА С ОГРАМОТЯВАНЕТО?“

ПРАВИ ЛИ НИ ПО-СВОБОДНИ, ИЛИ – НЕ

(есе,  по идея на М.Б.)

            В късния следобед седя на една пейка в  парка. Реших, че тук ще ми дойде вдъхновение, да напиша есе на тема „Важният въпрос е какво се постига с ограмотяването“. Слънцето приятно прежуря. Затварям очи, вдигам глава и вдишвам дълбоко. Голям кеф! Началото на декември е, но е истинско лято. Иде ми да се съблека по къс ръкав… или направо по бански. На това му викат „циганско лято“. Случайно или не, слушам на ем-пе-тройката „Циганска рапсодия“ на Теодоси Спасов. Страшен кавалджия! Как ги вади тия звуци?! Космическа музика! Или просто – балканска… българска!

            Свалям си слушалките, за да я чуя какво иска да ми каже.

            – Како, искаш ли да ти гледам на ръка?

            Щях да падна от коня (пейката). Циганка. Стои срещу мен и ме гледа дяволито с големите си, маслинени очи. Ей, хора, казвам ви, няма случайности: циганско лято – Циганска рапсодия – циганка гледачка!

            – Колко струва? – питам я, но предварително знам, че ще я отрежа, защото не вярвам на такива простотии.

            – Како, на другите вземам по десет, но на тебе, щот си млада и хубава, само пет щъ ти струва. Те и повече са ми давали, кат разберат, че не съм измамница и туй, дето им казвам, е най-голямата истина и ши съ сбъдни некой ден.   

            Не знам откъде ми щукна, обърнах тетрадката към нея, отворих я на първата страница, където с големи букви бях написала заглавието на есето, а отдолу се белееха още празните полета:

            –  Ще ти дам десет, ако ми кажеш какво знаеш по този въпрос.

            Дълго се взира в тетрадката, мърда устни, бърчи вежди… Накрая се изправи и ме погледна жално:

            – Како, аз съм неграмотна. Не мога да чета. За два лева щъ ти гледам и щи бъдиш задоволена отвсекъде!

            – Ето ти един лев, за хляб – мушкам ѝ един лев в ръката – и моля те, не ми досаждай повече, че имам работа!

            Слагам си отново слушалките и докато я гледам как се отдалечава, се опитвам да се съсредоточа върху темата.

            Боде ми очите това подзаглавие: „Прави ли ни по-свободни, или – не?“ и ми се иска да започна направо с него. Ако ме запита някой: „'Що така бе, Миме? Защо поставяш каруцата пред коня?“, ще му отговоря аргументирано: „'Щот така.“

          „По-свободни“ ми звучи като „по-бременна“. Или си свободен, или – не. Свободата е право на избор, възможност да постъпиш според собствената си воля. Степента на грамотност няма никакво значение. Робът си е роб, независимо колко е интелигентен. Някой ще каже: „Въпрос на гледната точка. Спрямо затворника, надзирателят е зад решетката.“ Звучи интересно, атрактивно, но не е вярно. Надзирателят, след като му свърши работното време, може да отиде където си поиска, а затворникът ще си остане в килията. Има обаче една условност. Ако затворникът се е родил в тази килия, никога не е излизал от нея и НЕ ЗНАЕ, че съществува друг свят; през ум не му минава, че има реки, океани, поля и гори… Чувства се свободен, защото може да си прави каквото иска между каменните зидове. Както Адам и Ева в Едемската градина, преди да вкусят от плодовете на познанието. Змията ли е виновна, жената ли, няма значение. Важното е, че това познание им отваря очите и разбират кое е добро и кое – зло. И с това, като Божие проклятие, започват страданията на човека. Свършват когато се върне в земята, от която е произлязъл (от пръст – в пръстта), т.е. със смъртта. Все пак Бог е бил милостив и ги изгонил от Райската градина, за да не би да вкусят от плодовете на Дървото на живота и да заживеят вечно. Тогава страданията ни нямаше да имат край.

            Такааа! Хайде, сега да впрегнем коня пред каруцата, както си му е редът.

         Важният въпрос е… Защо пък да е важен? Звучи малко манипулативно. По-правилно е да се каже: „Какво постигаме с ограмотяването?“ Първото нещо, което се сещам, е химнът на Просветата: … „Напред, науката е слънце, което във душите грей! Напред, народността не пада там, дето знанието живей!“

          Я първо да уточним понятията! Какво означава „ограмотяване“? Придобиване на грамотност, т.е. на знания и умения в определена област. „Ограмотен“, като част на речта, е минало страдателно причастие. Някой е бил неграмотен, но е преживял процес на ограмотяване и е станал знаещ и можещ. Ако употребим единствено и само думата грамотен, се разбира умението да четем и пишем, но ако причастието пояснява определена дума или израз, например: грамотен в областта на земеделието, технически грамотен, грамотен музикант и т.н., тогава тя означава добри познания и умения в съответната област.         

            Взех да се обърквам. Какво ограмотяване визира темата на есето? Да четем, пишем и смятаме или във всички области на живота? То, във всички области не е възможно да сме грамотни, но някаква степен на обща култура… Дали не сгреших?! Трябваше да прочета заглавието на циганката и да я чуя какво ще ми каже за пет лева… Не, тя беше съгласна и на два. Абе, сега и десет бих ѝ дала… Да, ама циганката я няма и трябва да разчитам само на себе си. Пък и какво може да ми каже един неграмотен човек?!

            – Како!

            Ох, как ме стресна! Стои пред мен, държи за ръка едно сополиво циганче. Свалям слушалките.

            – Како, туй, мойто малкото, е в трети клас и може да чете. Водя го, да ми прочете какво пише в твойта книга, а аз да ти гледам.

            – Остави детето – правя се на състрадателна, – не го мъчи!

            – Не го мъча, той много иска да учи. Тоз ми е най-малкият. Имам пет парчета: три мъжки и две женски. Две ми умряха. Големите са по Германия. И аз бях там. Можех да си живея на зоциалише помощи, но се върнах заради него. Иска да учи и да става сърдечен доктор.

            – Браво на момчето! Така трябва. Това е най-важният въпрос в живота, човек да е грамотен, да се учи и придобива знания и умения. Нали? Ти как мислиш, важно ли е това?

          Погледна ме с недоверие, позачуди се… и реши: каза нещо на момчето на цигански, пусна го и то се затича нанякъде.

            – Искаш ли да ти гледам?

            Явно, беше си помислила, че искам да я измамя и да получа безплатна информация. Ако знаеше, че в този момент съм готова да ѝ платя в двоен и троен размер…

            – Ще ти дам да ми гледаш и ще ти платя пет лева, но първо трябва да си напиша домашното. Затова първо ми кажи каквото те питам и след един час ела да ми гледаш.

            – Какво ме питаш?

            – Важно ли е да си грамотен?

            – Ти, преди това друго каза.

            – Не, това те питах.

            – Ти каза: „Това е най-важното в живота.“

            – А не е ли?

            – Не е.

            Гледаше ме изпитателно и се чудеше дали да ми каже какво мисли, дали няма да я излъжа и да се откажа после от гледането. Извадих пет лева и ѝ ги дадох.

            – Ето, да не си мислиш, че ще те излъжа.

            Взе парите и се усмихна:

            – Како, може да ти е смешно, ама за мойто Мимишку, мъжа ми, най-важното нещо е да сме щастливи. Така ми вика: „Айша, най-важното е ний да сме щастливи, джанъм.“

            Каза го с някаква горчивина и сякаш очите ѝ блеснаха.

            – Каква се Мюмюн, но аз му викам на галено Мимишку. То сега е в Германия.

            – Да сме щастливи… – повтарям.

            – Како, а знаеш ли какво му трябва на мойто Мимишку, да е щастлив?

            – Какво?

            – Три неща – и показва с пръсти: – първо, каса бира; второ, щафета салам и трето, един касетофон с хубава музика.

            – И е щастлив?

            – Напълно!

            – Айша – клатя отрицателно глава, – няма пълно щастие, джанъм!

            – Има, како, има! – широко се усмихва и в устата ѝ блесва наниз от златни и сребърни коронки. – Пълно щастие за мойто Мимишку е когато има и една топла циганка на коляното!

            Бързо се отдалечава, а аз не мога да се сдържа и се смея с глас. В края на алеята се обръща и размахва пръст:

– След един час шъ дойда, да ти гледам. До тогаз да си написала домашното!

            Най-важното нещо?! Най-важното нещо е човек да е щастлив. „… Да сме щастливи, джанъм!“ А какво ни пречи да бъдем такива? Злобата, завистта, невежеството, страхът да не изгубим това, което имаме, страхът от неизвестното, алчността… Трупаме материални ценности, издигаме крепостни стени – психично укритие, зона на сигурност. Може ли ограмотяването да е фактор за спокоен и щастлив живот? Един не познава буквите, не може да чете, а е щастлив, друг – с три висши образования – трепери от нерви, пие с шепи хапчета и е отчаян от живота. Техническите умения, дипломите, титлите не могат да направят човека щастлив. Поривите на сърцето са по-важни от интелекта на ума. Не казвам, че трябва да сме неграмотни, за да сме щастливи. В никакъв случай! Незнанието поражда страх, а страхът – зависимост. В съвременния живот умението да четем и пишем грамотно е важен фактор за комуникация и личностна изява. Но не е достатъчно условие. Това, че сме прочели много книги и имаме огромни познания в различни области, нищо не означава. Абсолютно нищо… ако не познаваме себе си! Опознаем ли себе си, ще опознаем и света. Това опознаване, ограмотяване е „важният въпрос“! Това е Пътят, който води до успокояване на ума и до раждането на най-хубави чувства. До пълноценен живот.  Не е лесно. Никак не е лесно да убием Егото, Аза, особено ако дълго време сме го обгрижвали най-старателно. Това е условието. Ние сме такива, според това, как сме живели досега. Какви ще станем, зависи от това, как ще живеем занапред. Няма гаранция, но си струва да опитаме. Нали? Друг начин няма. Мъдростта не е стока, не можем да си я купим. И с много четене не се придобива. Тя се ражда. Ако сме проумели „важния въпрос“ и поемем по Пътя към себе си, ако ни е писано, някой ден тя ще се роди. Възможно е да не стане изведнъж, а стъпка по стъпка. Не знам. Но знам, че тази мъдрост ни е нужна. Не само на нас, бъдещите учители, за да възпитаваме правилно децата, но и на всички хора, особено на политическите лидери, за да има мир и любов на Земята.

           – Шъ мъ прощаваш, момиче, ако с нещо тъ убидих или натъжих!

           Стоях безмълвна, гледах в земята и не знаех на кой свят съм.

           Пусна ми ръката, стана и си тръгна.

           Как го направи?! Прочете ме като отворена книга – тя, неграмотната. От къде знаеше всичко това: защо баща ми ни е изоставил, кой ме е отгледал, какво сме си казали с него, когато се върна в България, преди да умре; с какви страхове живея и какво ще ми се случи, ако направя това, което съм намислила?!

Нямах сили да стана. Краката ми бяха омекнали. Още чувствах горещите ѝ длани върху ръката си, чувах тихия ѝ глас, виждах смирения ѝ поглед. Странна топлина ме изпълваше и напираше нагоре по гърдите. Затворих очи, преживях всичко отново. Не се сдържах, разтресох се и дълго плаках. Сълзите измиха мътилката, пречистиха ме.

           Смрачаваше се, слънцето беше залязло. Подухна студен вятър. Циганското лято си отиде.

           Станах, поех дълбоко въздух и тръгнах към дома.

          Крачех бавно по тротоара, вперила невиждащи очи в осветените витрини, които ми приличаха на размазани огнени петна, а в главата ми кънтяха като мантра думите: „… ний да сме щастливи, джанъм!“