Всеки ден излизаме, разкарваме се, виждаме се с нови хора. Всеки е забързан за някъде, ту за работа, ту за среща, ту за училище. Но дали някой разбира всъщност защо бърза?! Какво ще стане ако закъснееш малко?

                   Взирам се в лицата на хората. Едни замислени, други притеснени, трети не им пука. Всеки човек има различно изражение - нашата маска. С маската прикриваме чувствата си, прикриваме истинското си „Аз”. Правим се на такива, каквито не сме, искаме да ни харесат, слагаме тази маска, която те харесват. А ние печелим ли нещо, дали ще сме по-щастливи, когато ни приемат? А близките ни? Дали ще ни харесат, когато се правим на други, когато приемаме „убийствената маска”? Така убиваме не само нас самите, но и хората, които ни заобикалят. Дали сме помислили и за тях?

                   Щастието в наши дни се разбира по друг начин. За едни щастието е да си богат, за други да си здрав, трети да са с хората, които обичат, а други не вярват в щастието, защото животът им бил нещастен. А за нас, какво е щастието?

                    Седя до прозореца и гледам навън. Гледам как облаците потъмняват, а усмивките по хорските лица изчезват. Задавам си въпроса, какво е за мен щастието? Знам ли, какво е значението на думата, изпитвала ли съм някога това чувство? Понякога имам чувството, че когато имам дадена работа, нося маска, защото тя извисява „актьора” до нови нива на неговото изкуство. Без нея понякога мога да покажа своята слабост, своите чувства на хората около мен. А чувствата те правят слаб и когато показваш чувствата си на някой и ако той не ти отвърне на чувствата, ще се натъжиш. Тогава имаме ли полза от щастието? Ще си задаваме въпроса „Защо? В мен ли е проблема?” и отново ще се натъжим.

                    Започва да вали, хората вече тичат, за да се скрият от дъжда, за да не се намокрят. Щастлива съм вече, но дали има причина? Излизам, за да  се поразходя в градината и сядам на една пейка, оглеждам се, няма хора по алеята. Има само някоя друга прилитаща птица, изморена, търсеща подслон. Вглеждам се в дърветата. Листата повечето изсъхнали, все още се държат да не паднат. Усеща се, че зимата наближава. Отново си задавам въпроса, какво е за мен щастието? Може би просто чувство, което и да не искам, трябва да изпитам, а може би просто чувство, което идва и си отива. Тогава, какво трябва да представлява усмивката? Действие, което ни принуждава да правим, когато сме щастливи или просто по интуиция.

                    Задуха вятър, листата вече не издържат, едно по едно започнаха да падат. Преди малко спря да вали, а сега като че ли вали дъжд от листа, покриващи земята с шарен килим. Всеки разбира щастието по различен начин. Викингите били най-щастливи, когато умирали на бойното поле и след това отивали във Валхала, финландците - когато слушат тъжна музика, българите - когато се съберат на маса, а аз, когато наблюдавам как падат дъждовните капки от небето, когато всичко бавно си отива, когато вятърът ме пронизва и усещам присъствието на своя любим, когато не е до мен.

                    Дали някой може да отговори на въпроса: „Какво е щастието?”, не вярвам. Доста обширен въпрос, без пояснение за какво става дума.