Когато истината остава в белезникавата сянка на незнанието. Когато предпочитаме да ходим с широко затворени очи по познатите пътища, вместо да се вгледаме в новите възможности. Когато мислим, че живеем, а всъщност дори не успяваме да различим изгревите от залезите. Когато вместо да прегърнем света, радвайки се на истинското, вървим ръка под ръка с апатията, доволни, че сме емоционално неуязвими дебили. Тогава виждам истината и ми се иска да прострелям с думи виновните,а, уви, всичко,което мога да сторя, е да покажа, че не съм емоционално сакат безучастник и да заразя поне още един човек с мисли.
Да убиеш мечтите на непреклонимия. Да изядеш хляба на безхлебния. Да вземеш любовта на самотника. Да отнемеш жовота на мъртвия. Да извадиш очите на слепия. Да се изплюеш върху труда на безработния. Да откраднеш песента на мечтателя. Да изгориш платното на художника. И после да твърдиш, че си избрал единствения изход. Грехът на бездушевността да открадне съвестта ти, а ти да си помислиш, че маск ...